Харуки Мураками: 1Q84 (Книга втора)

Но дори докато изричаше тези думи, Тенго изведнъж се зачуди дали този нещастен старец пред очите му е обичал някога някого с цялото си сърце. Нищо чудно да е обичал сериозно майка му и това да е било причината да се реши да отгледа Тенго като собствено дете, макар да е знаел, че помежду им няма кръвна връзка. Ако това наистина е било така, то старият е изживял един много по-пълноценен в духовно отношение живот от самия Тенго.

— Сещам се само за едно вероятно изключение — за момиче, което много добре съм запомнил. Бяхме в една и съща паралелка в трети и четвърти клас в Ичикава. Да, говоря ти за нещо, което стана преди цели двадесет години. Много силно ме привлече към себе си. Оттогава не съм спрял да си мисля за нея, макар всъщност никога да не сме разменили и дума. После я преместиха в друго училище и повече не я видях. Но наскоро се случи нещо, което ме подтикна да я търся. Осъзнах най-после, че се нуждая от нея, че искам да я видя и да си говоря с нея за какво ли не. Но все още не съм я открил. Предполагам, че много по-отдавна е трябвало да почна да я търся. Тогава сигурно щеше да ми е по-лесно.

Тенго млъкна и зачака казаното дотук да попие в мозъка на баща му — или, по-точно, да попие в собствения му мозък. После пак заговори.

— Да, голям страхливец бях по отношение на всички тези неща. Същият страх ми попречи и да изследвам собственото си родословие. Сигурно нямаше да ми е никак трудно да установя дали майка ми наистина е починала, или не. Трябваше само да отида до кметството и да проверя регистрите. Факт е, че дори съм си го мислил няколко пъти. Веднъж дори отидох до самото кметство. Но не намерих сили да поискам документите. Страх ме беше да видя истината с очите си. Да я разкрия със собствените си ръце. Затова и оставих нещата да се изяснят от само себе си, по естествен път.

На това място Тенго въздъхна.

— Но дори и да се абстрахираме от това, все пак трябваше много по-рано да започна да търся момичето. А аз заобиколих отдалече. Не можех да започна. Просто… не знам как да го кажа… се оказах страхливец по сърдечните въпроси. Това е моята фатална грешка.

Тенго стана от табуретката, отиде до прозореца и се загледа в боровата гора. Вятърът бе замрял. И ревът на океана не се чуваше. През градината вървеше голяма котка. Ако се съдеше по провисналия й корем, сигурно беше бременна. Котката се просна до дънера на едно дърво, разтвори крака и взе да се ближе по корема. Облегнал се на перваза, Тенго продължи да говори на баща си:

— Но, така или иначе, напоследък животът ми взе най-после да се променя. Поне такова чувство имам. Да ти кажа честно, много дълго те мразех. Още като малък си мислех, че не ми е мястото при теб, в онази мизерия, че заслужавам да живея в много по-свестни условия. Смятах, че отношението ти към мен не беше никак справедливо. Съучениците ми като че живееха щастливо, доволно. Деца с много по-малък талант и дарба от моите прекарваха ежедневието си много по-добре от мен. Най-сериозно си мечтаех да не си ми ти баща. И си представях, че е станала някаква грешка; че е изключено ти да си истинският ми баща, да има някаква кръвна връзка помежду ни.

И Тенго пак погледна през прозореца към котката. Тя все още бе погълната от близането на корема си и не усещаше, че е под наблюдение. Тенго продължи да я гледа, докато говореше на баща си.

— Вече не усещам нещата по този начин. Сега си мисля, че съм живял в най-добрите за мен обстоятелства и с най-подходящия баща. Да ти кажа най-откровено, аз бях един безполезен човек, човек без стойност. И в определен смисъл сам бях причина за провала си; сам си го причиних. Сега вече го виждам. Като малък бях дете чудо по математика, знам. Дори аз съзнавам, че имах истински талант. Всички бяха вперили погледи в мен и само ме хвалеха. Но в крайна сметка се оказа, че няма никаква надежда да развия този свой талант в нещо смислено. Просто си го имах. Поначало си бях едро момче и бях добър в джудото, та винаги се представях добре в турнирите на ниво префектура. Но щом стигнех до по-широкия свят, срещах куп момчета, които бяха по-силни от мен. Така и не ме избраха да участвам в национален турнир от името на университета. Изпаднах в шок и известно време не знаех кой съм всъщност. Което пък си беше съвсем естествено, тъй като аз наистина не бях никой.

Тенго отвори бутилката минерална вода, която си беше донесъл, и отпи. И седна отново на табуретката.

— Пак ти повтарям: благодарен съм ти. Предполагам, че не съм твой син. Почти съм убеден в това. Но съм ти благодарен, че ме отгледа въпреки липсата на кръвна връзка помежду ни. Сигурно никак не ти е било лесно сам да отглеждаш малко дете. Но като си спомня как ме влачеше със себе си да събираме таксата за Ен Ейч Кей, пак ми става гадно. Нямам нито един спомен от онова време, който да не е отвратителен. Очевидно не си знаел друг начин, по който да общуваш с мен. Как по-точно да се изразя? Според мен ти си правел максималното според възможностите ти. Това е било единствената ти допирна точка с обществото и си искал да ме запознаеш с живота като такъв. Сега го разбирам. Но в същото време няма начин да не си си правил и сметката, че присъствието на детето улеснява събирането на парите. Макар, подозирам, това да не е бил единственият ти мотив.