Майкъл Смит - За подмяна

— Не е зле — похвалих го аз, — но трябва да го кажеш така, че да не проличи колко дълго си го репетирал.

Хлапето ме изгледа за момент, после се ухили. Жената излезе в коридора и Голсън се отдръпна встрани, за да ѝ даде да мине.

— До скоро, Джаки — намигна ѝ той.

— Сенди — коригира го тя, извъртайки очи. После, явно бясна, врътна задник и заситни към стълбището.

— Карай — махна той небрежно и отново насочи вниманието си към мен. — Сега, дълги, казвай какво има.

Апартаментът на Голсън изглеждаше по-подреден, отколкото бях очаквал, сигурно защото мама плащаше на прислужничка да се грижи за това. А може би и защото някой, посветил толкова голяма част от времето си в убеждаване на същества от другия пол да съблекат дрехите си, бе разбрал колко е важно те да могат бързо да ги намират след това. Мебелите бяха бели, мокетът червен — изглеждаше точно като вътрешността на нечия уста. Три от стените на дневната бяха накачени с видеопанели с изгледи, всички до един показващи крайбрежна ивица. В стаята се чуваше шум на разбиващи се вълни, синхронизиран с действителното движение на вълните по екраните. Картината доста наподобяваше нещо, което помнех от детството си. Само че онази от моя спомен беше идеализирана, а това означаваше, че нищо не може да ми каже.

На четвъртата стена висеше някакво странно изглеждащо спортно съоръжение — нещо като прът за овчарски скок от фибростъкло. Попитах Голсън какво е това — не че ме интересуваше, исках да го накарам да се поотпусне.

— А, прът за скачане от стена — отговори ми той с неочакван ентусиазъм. — Купих си го вчера.

Спомних си, че бях чул нещо в тази връзка по новините.

— Това май е последния крясък на модата?

— Да, тази седмица е страхотно. Грабваш си пръта и скачаш през прозореца. Свобода, човече — нали се сещаш за какво говоря?

— Не мисля. Колко добре познаваше Луела?

Голсън ритна края на леглото си, задействайки вградения дроид. От двете страни се показаха тънки телескопични ръце и започнаха да оправят постелките.

Голсън ми намигна:

— Човек никога не знае какво може да му се случи в следващия миг. — Усмихнах се вежливо, но не казах нищо, давайки му да разбере, че продължавам да чакам за отговора. Той въздъхна: — Не чак толкова добре. Е, малко. Срещахме се, нали разбираш? Вече разказах на полицаите за това.

— Да. Но не си го разказвал на мен.

— Луела беше… готина. Веднага разбрах, че с нея няма да ми е лесно. Стискаше краката… Господи, как ли не опитвах, а аз обикновено бързо стигам до целта. Какво да се прави, мина известно време и реших, че няма да я чукам. Така и се разделихме — като приятели.

— Имаш ли някаква представа кой може да я е убил?

— Божичко, никаква! Искам да кажа… знаеш ли как изглеждаше? — Той се пресегна към лавицата с книги и свали от нея кутия. Сложи я на масата, отвори я и започна да рови из може би стотината течнокристални пластинки с фотографии на жени. След няколко секунди извади снимката на момичето, с което току-що се бе разделил. Показа ми задната страна: на нея съвсем ясно бе написано „Сенди“. — Трябва да се опитвам да ги помня — каза той, видимо притеснен от гафа, който бе направил.

— Луела — късо му напомних аз.

— А, да. Ето я. — Взех снимката, която ми подаде. На нея бе запечатана Луела Ричардсън в цялото ѝ великолепие: богата, красива, интелигентна. В начина, по който бе позирала, имаше необичайно достойнство, сякаш точно нейните предци не бяха изпълзели от блатото, а бяха слезли от такси. Голсън сви рамене. — Да похарчиш такова създание е проява на висш егоизъм. Нали разбираш — ако не можеш да я имаш за себе си, бъди почтен да я оставиш на другите — всеки има правото да изпробва шанса си, прав ли съм?

Някъде по средата на думите му си спомних, че вече не съм полицай и следователно не съм длъжен да се държа вежливо с всеки, живеещ над стотния етаж. Въпреки това леко се поусмихнах и не го ударих.

— Кажи ми нещо — започнах аз.

— Какво?

— Ами с какво се занимаваше тя през последната седмица, с кого може да се е виждала?

— Ха, че тя се виждаше с всички! Нали знаеш как е?

— Не, нямам представа — твърдо казах аз и съжалих, че Мал не бе идвал тук, не бе провел този мъчителен разпит вместо мен и не ми бе оставил паметна бележка. — Как си изкарваше прехраната?

— Ами, беше пазарен консултант — каза той и аз кимнах. Богаташите, които понякога не могат да намерят оправдание за купуването на нещо, което искат да имат, наемат хора, които да им го измислят. Понякога тези консултанти са на редовна работа към даден магазин и са на разположение да окажат помощ при закупуването и на най-незначителната дреболия, а в други случаи са на свободна практика и биват наемани при изключителни обстоятелства — когато става дума за необичайно екстравагантна приумица. Оказа се, че Луела била от последните и имала клиентела от 160-ия етаж нагоре. Така че във въздухарския свят на Голсън тя наистина се виждала с всекиго. Е, стига да си е струвало парите.