Майкъл Смит - За подмяна

Но Хауи поклати глава.

— Изглежда добре координирано. С тези хора има една истина — всичко е наред, докато не загубят доверие в теб. Тогава плъховете са готови да скачат на първия кораб, който се появи на хоризонта.

— И кой, по дяволите, би могъл да се справи с него? — Аз бях опитал с всички ресурси на полицията в Ню Ричмънд зад гърба ми и животът ми никога нямаше да бъде същият.

— Точно това бих искал да науча. Нали знаеш: дължа му двайсет процента даже от онова, за което отивам в тоалетната, така че съм повече от заинтересован. Убеден съм, че и той би искал да разбере.

— Добави тук Джек Рендал и ставаме трима — казах аз. — Няма да се охарчи, ако вземе та купи по една пура за всички ни.

— Извинявай, Джек — виновно се усмихна Хауи.

— Изобщо не искам да говоря за това — отсякох аз, довърших бирата си на една глътка, станах и напуснах бара.

В четири часа бях на 54-ти и нетърпеливо чуках на третата си врата за този следобед. От другата страна на издрасканата плоскост се разнасяше пеене, което ми казваше, че има някой. Петдесет крачки по-надолу по коридора се беше събрала групичка момчета, така че не исках да се задържам отвън по-дълго, отколкото се налагаше. Вече бях загубил достатъчно време с 63-ти и 38-и етажи. Последното място се бе оказало вече ограбено и никой от живеещите наблизо не пожела да си признае, че е чувал за жертвата. Бях се върнал при асансьорите, усещайки парещите им погледи в гърба си, и се бях поздравил с късмета да напусна това място цял-целеничък. На 63-ти бях разговарял с родителите на втората жертва — и двамата все още не на себе си от изживения шок. Не се сетиха да поискат да видят значката ми, нито се поинтересуваха дали мисля, че убиецът на дъщеря им ще бъде заловен. Не знаеха нищо за приятелите, за работата и за живота ѝ. Признаха ми, че се връщала и излизала някой път рано, друг път късно, докато най-сетне една вечер изобщо не се появила.

Стандартни отговори, нито по-добри, нито по-лоши от даваните обикновено в такива случаи. Не очаквах да намеря нещо по-различно на 54-ти, но от инат продължавах да блъскам по вратата. Накрая тя се отвори и на прага се показа жилаво чернокожо момиче малко над двайсетте.

— Коя си ти? — попитах я направо.

Очите ѝ се присвиха, а едно мускулче на бузата ѝ издайнически затрептя. Тя бавно спря да си тананика и без да бърза, разчлени въпроса ми на съставните му части, после каза:

— Я се шибай! Аз живея тук. А ти кой си?

Главният ми въпрос бе получил отговор: друсана беше, но не чак дотолкова, че да не си заслужава да изслушам малкото, което можеше да ми каже. Стига, разбира се, да пожелаеше да ми каже каквото и да било. Не изглеждаше много корава, но бузите на овалното ѝ лице бяха започнали да хлътват, а наркоманите по правило не вярват на никого.

— Трябва да поговоря с теб за смъртта на Лаверн Латоя — казах аз. — Може ли да вляза? — Погледнах към коридора. Момчетата на ъгъла още не се бяха разпръснали. Не приближаваха — стояха и наблюдаваха внимателно. Или познаваха жената, с която разговарях, или се бяха качили на оглед от по-долните етажи и сега обмисляха дали си струва да ни нападнат и двамата. Нещо в поведението им ме караше да мисля, че по-скоро бе последното и че единственото, което засега ги възпира, е опасението да не се окажа полицай.

Жената примирено въздъхна.

— Вече разказах за Върн — каза тя, но все пак отстъпи и ме пусна да вляза. — Казвам се Шели… Върн ми беше сестра.

Дневната изглеждаше ужасно. Вътрешната половина беше натъпкана с вещи, покрити на височината на човешки ръст с мръсни чаршафи. Знаех защо — преди шест дни тялото на Лаверн бе разстлано върху всичко в равен слой с дебелина един пръст. Шели си беше устроила бивак върху едно малко свободно петно на пода, за което свидетелствуваха купчина нахвърляни дрехи, недопита бутилка евтино вино и небрежно скрита спринцовка.

— Сигурно сте живели заедно?

— Не, аз съм тук от два дни — поклати глава Шели. — Намерих я случайно — бях дошла да ѝ поискам пари назаем. Тогава още не живеех с нея. Дойдох тук, понеже загубих апартамента си, тъй като не работя в момента. Аз съм танцьорка — допълни тя услужливо, явно желаейки да ми бъде в помощ. После довърши с нещастен глас: — Като Върн.

Погледнах я. И сега танцуваше — по един нещастен и достоен за съжаление начин. Опитваше се да стои изправена, но краката не я слушаха. Подгънеше ли се единият, тя се опитваше да компенсира с другия и в резултат непрестанно пристъпваше. Склонен бях да приема, че някога е била танцьорка, при това даже добра, защото знаех, че в нейното състояние изобщо не бих могъл да се изправя на крака. За миг се поколебах дали да не я раздрусам за раменете и да изтръгна онова, което можеше да ми каже, но не ми изглеждаше като човек, който крие големи тайни. Размислих и ѝ предложих цигара.