Майкъл Смит - За подмяна

— Имам нужда само от онова, което се намира на диска на Мал — казах аз, когато схватката завърши. — Ще удържиш ли монголските орди за около час?

За миг звукът се смени с писклив вой:

— Гаден космат тъпунгер!

Секунда по-късно профилът на Мал се върна. Веднага се разбра, че е силно раздразнен.

— Поредният досадник — ненужно обясни той. — Малкият шибаняк вече е покойник, разбира се. На твоя въпрос: да, ще се справя, но гледай да не се заиграеш.

Компютърът се захвана да мачка творенията на покварени детски мозъци, а аз се концентрирах върху файловете на Мал.

Неговият архив с големи подробности бе документирал една от основните истини при разследването на убийства.

Истинските убийства никога не биват разкривани.

Нека обясня. Има два вида убийства. Съществуват такива, при които залавяш някого на местопрестъплението, сдобиваш се по някакъв начин с видеозапис, изравяш петнайсет свидетели и откриваш оръдието на престъпното деяние. Никакъв проблем. С една малка особеност: подобни случаи са редки.

Защото останалите убийства са от другия вид. От тях едно на всеки десет може да се приближи към разкриване: щастливо откриване на отпечатък, малко вероятно идентифициране, благодарение анализ на ДНК или поява в последната минута на свидетел на престъплението. Така бива разкривано едно на десет от втория вид убийства. Понякога.

Не и останалите.

Те се превръщат в криминални загадки — неразрешими убийства, част от палитрата на живота, класифицирани като злодеяния, просто защото така сме решили. Хората често казват, че идеалното престъпление е нещо практически неосъществимо, но това са глупости. Идеалното — в смисъл на „неразрешимото“ — престъпление е нещо, което се случва стотици пъти всеки божи ден. Файловете на Мал бяха като квинтесенция на неговото съзнание: личността му, предадена с думи. Търпелив, изчерпателен, ясен. В тези документи бяха запечатани три такива идеални убийства. Никакви свидетели. Никакви оръдия на престъплението. Никакви съдебномедицински находки, които да бъдат полезни. Той можеше да продължава да чопли тези дела до Второто пришествие, а убиецът щеше да си остане неизвестен, лудуващ на воля, надсмиващ се в безопасност от сянката на неизвестността, която винаги щеше да го скрива от погледа на останалите. Нямаше никакви веществени доказателства, които да свързват трите убийства, освен начина, по който бяха извършени: садистично обезобразяване на женско тяло, последвано от вземане на очите. Очите можеха да имат някакво значение — но можеха и да нямат — и да помогнат да се стесни кръгът на заподозрените до примерно неколкостотин души. Може би това бе дело на Светлоок. Мал явно бе допускал подобна възможност и сигурно именно това го бе накарало да се заинтересува от точно тези убийства. От друга страна, това не се връзваше добре с явното желание на полицията в Ню Ричмънд да затрудни бездруго не особено енергичното разследване на тези случаи. Защото полицейското управление не питаеше особена любов към Светлооките и определено не бе готово да си мръдне пръста, ако това би затруднило някого в инкриминирането на някой от тях. Не биваше да се забравя, разбира се, и фактът, че избождането на очи бе типично за начина на действие при откачените, някои от които се задържаха неоткрити години наред. Честно казано, това можеше да бъде работа на всекиго.

Прекарах два часа в напъни да открия нещо между редовете на тези документи, подпомаган от редовни глътки уиски и разсейван от ругатните на отбиващия вирусните атаки компютър. Не намерих нищо, никакъв намек за теория, достойна за проверка. Жените нямаха общ приятел, нито настоящ, нито бивш, нямаха обща работа, нямаха общ любим наркотик, дори бяха от различни зодии. Бяха живели на пет различни етажа, започвайки от 38-и и свършвайки със 104-ти. Най-правдоподобната ми хипотеза бе, че жертвите са избрани именно поради отсъствието на нещо общо между тях, което би означавало, че убиецът е дяволски пресметлив и отчайващо организиран.

Наближаваше десет часът, когато двете полуизречения, блуждали дотогава без посока из главата ми, се сблъскаха едно с друго в царящата там нощ. Над регулярните морски маршрути се бе спуснала алкохолна мъгла и беше истински късмет, че изреченията се бяха намерили.

— Ей — обърнах се аз към екрана. — Можеш ли да ми отделиш минута?

В този момент профилът се забавляваше с генерирането на анимирана история на историческите си победи над вирусите. Не можех да отрека очевидната артистичност, но тонът ѝ ми се стори прекалено епичен.