Майкъл Смит - За подмяна

Над 185-и не се умира. Изключения: от ръката на себеподобен или тази на Бог. Никой от тях досега не е бил обвиняем.

Решиш ли по някаква причина да станеш полицай, само няколко дни по-късно трябва да вземеш решение. Налага се да избереш в кой клуб да членуваш: този, чиито членове се облажват от търговията с наркотици, от проституция и рекет, или другия — който суче от мафията. И в двата случая престъпността се отчита подобаващо пред полицията в Ню Ричмънд. Умните ченгета биват вербувани още през първите седмици. Останалите или напускат в края на месеца, или биват убити при изпълнение на служебните си задължения. Независимо от причината, излишно е да разчиташ на пищно погребение. В такива случаи е прието да се казва, че полицаят не е успял да се впише в програмата. Но докато си на работа, трябва да присъстваш при оглед на сцени на местопрестъпления, да пишеш доклади, да вземаш пари — половината от които се налага да дадеш другиму — и да търчиш насам-натам с пистолет в ръка. Ако си нощен патрул, слушаш и разказваш на чаша бира истории от полицейския фолклор, изтръскваш проститутки за наркотици и после се прибираш у дома при жена си. Някой път могат да те убият. Това е.

Но има и полицаи, които са по-различни. Мал беше от тях. Мал можеше да се отзове на повикване за всякакво убийство, където и да е станало то, и после да направи всичко по силите си, за да залови убиеца. Предполагам и аз бях такъв, което обяснява защо свърших като лейтенант на трийсет и две годишна възраст: мъдър, стар и натрупал опит. Във всяко управление има една невидима и пъстра група ченгета, които са там, за да разкриват престъпления. Те са като атрофирал орган в цветущото тяло на корупцията. Мал беше разкрил толкова убийства на проститутки, че просто нямаше как да не го повишат. Колкото и администрацията да не обичаше някой да върши истинска работа в свободното си време, началниците нямаше как да игнорират статистиката. Аз пък се бях концентрирал върху разкриваемите престъпления на етажи 50–184 и бях успял в достатъчно случаи, за да стана част от низшето началство.

И точно това се оказа грешката ми. Дотогава и аз бях получавал малки суми, колкото да бъда като останалите. По свои причини бях изтръскал достатъчно наркодилъри, което бе увеличило средните ми доходи до приемливо ниво. Но когато станах лейтенант, нещата драстично се промениха. Сега от мен се очакваше да заема мястото си във втората йерархия — тази на престъпния свят. Не го бях направил — главно по свои съображения, но най-вече заради наивността да смятам това за нередно.

Имаше и нещо още по-лошо: бях опитал да прибера на топло една от новоизгряващите им звезди — човека, известен под името Джони Виналди.

Взех експресния асансьор до 100-ия етаж, където, както всички останали, трябваше да сляза и да мина през контролния пункт. По правило приходящите бяха по-малко на брой от охраната, чиито служители в сиви униформи се стараеха да комбинират раболепие с откровено заплашително поведение към всеки, чието място не беше тук. Повечето от тези мъже не можеха да се оправят в сложната психологическа обстановка и по тази причина не се престараваха с раболепието. Пред мен в опашката имаше предимно хора на средна възраст, решили да прекарат една вълнуваща нощ. Повечето биваха връщани заради просрочени или фалшиви пропуски. Един тип явно бе или редовен нарушител, или добре известен престъпник, стиснал се да плати достатъчно, защото най-безцеремонно бе набутан в една странична стая и убеден да сътрудничи с помощта на удар през лицето с метална палка против безредици. Останалите неколцина като мен бяха пропуснати през бариерата.

Всъщност и моят пропуск беше фалшив, макар очевидно да бе по-добра изработка от другите. Беше ми го направил за 150 долара фалшификатор на 24-ти етаж. Въпросният джентълмен ми бе продал и доста други неща, като например една небезизвестна субстанция, опакована в станиол и лежаща в джоба ми. Бяхме се попазарили с него съвсем сериозно и в резултат сега чувствах пакетчето да ме пари като нажежено. Бях си обещал да го изхвърля при първа възможност. До момента такава не ми се бе открила.

Имаше и друг факт, който не ми се искаше да призная пред себе си: бяха ми останали по-малко от триста долара. Сума, повече от недостатъчна за камион. Недостатъчна да се измъкнеш от Ню Ричмънд по друг начин, освен пешком. Можех да поискам назаем пари от Хауи, но знаех, че няма да го направя. Постепенно възможностите ми за избор се изчерпваха и аз реагирах на това състояние с комбинация от паника и хладнокръвно безразличие.