Майкъл Смит - За подмяна

През следващите три години в мен се бореха две неща или по-скоро се опитваха да се наместят едно в друго като две заспали котки в обща кошница. Първото бе сдържаното осъзнаване, че съм създал ситуация, чието разрешаване трябва да намеря, както заради резервните, така и заради мен самия.

Второто бе чувството на омраза към Фермите, към онзи, който ги притежаваше, и към всичко, което те олицетворяваха. Знаех, че нещо трябва да се направи, но нито аз, нито Ратчет имахме представа какво може да е то.

Накрая правото на решение ни бе отнето.

На 10 декември от петата година на пристигането ми във Фермата прекарах сутринта в контролната зала. Компания ми правеха няколко от резервните — те говореха, гледаха телевизия, някои дори се опитваха да четат. Други — в различна степен на напредък — бяха пръснати из комплекса, бродейки просто така или придвижвайки се всеки по начина, по който можеше. По обед направих инспекция на района. Дъхът ми образуваше пара пред лицето. Зимата се бе настанила на хълма като студ в стари кости и на фона на бледото небе щръкналите замръзнали дървета изглеждаха като черни пръчки, забучени върху грапава алуминиева повърхност. Беше ми приятно от време на време да излизам, защото това ми припомняше, че все още съществува и външен свят. Освен това така проверявах — не без надежда — дали няма да падне мъгла или да завали сняг. В няколко подобни случая, когато бях абсолютно сигурен, че никой не може да ни види от пътя, си бях позволил да пусна някои от резервните на разходка из двора.

Следобедът бавно се точеше в уютната топлина на Фермата. Помогнах на Суедж в урока ѝ по четене и показах на Дейвид още няколко упражнения за сила в ръцете. Аз самият правех лицеви опори и коремни преси, стараейки се да поддържам нещо като форма. Продължавах да копнея за рапт всеки божи ден, но от година не бях вземал. Комбинацията от упражнения и работа, съчетани с компанията на Ратчет, ми помагаха да се опазя. Взех душ, налях си кафе от вечно пълните кафеварки в кухнята и седнах с книга в контролната зала.

Оформяше се поредната спокойна вечер във Фермата и аз почти чувствах смисъл в живота си.

Точно в девет часа алармата иззвъня и сърцето ми се сгърчи от студ. „Защо точно днес? — помислих си с гняв, сякаш конкретният ден имаше някакво значение. — Защо просто не ни оставят на мира?“

Главните резервни ми помогнаха да приберем останалите в тунелите, след което изключих алармата, върнах се в контролната зала и зачаках докторите да дойдат.

Дано е някой от другите, молех се в душата си, съзнавайки колко несправедливо е това, и че точно подобно мислене бе довело до създаването на Фермите. Да защитим своите! Майната им на останалите!

Лекарите пристигнаха. Оказа се, че им трябва Джени.

Заведох санитарите във втори тунел, опитвайки се безуспешно да преглътна буцата в гърлото си. Знаех добре, че Джени не е там, но исках да отдалеча неизбежното колкото можех повече. След пет минути пантомима санитарят ме блъсна в стената и насочи пистолета си в корема ми.

— Къде е? — изръмжа той. Зад изненадващия изблик на гняв имаше нещо повече от вродена тъпота и аз започнах да се досещам, че Джени е близнак на явно доста важна личност.

Влязохме в първи тунел. Минах покрай Дейвид и Суедж, които стояха на известно разстояние един от друг, обърнати с лице към стената. Санитарят ритна Суедж в бедрото и после се пресегна да я стисне за гърдите. За миг видях врата му пред себе си, наведен в идеалното положение за нанасяне на смъртоносен удар. Не се възползвах. Не можех, колкото и да ми се искаше. Суедж се стегна за момент, после се обърна и го погледна с очи, толкова изпразнени от разум, че санитарят отскочи отвратен. Едва не се усмихнах: Суедж знаеше как да се държи. Беше го разбрала по-добре от Дейвид, който издаваше самоконтрола си, продължавайки упорито да гледа в стената. Бях раздал на главните резервни части от облеклото си и малко по малко те бяха свикнали с тях. Да си облечен не е най-близко до това как ни е създала природата, но за тях то бе белег за принадлежност към света извън синята мъгла.

Накрая разбрах, че нямам избор. Посочих Джени и санитарят внимателно я огледа, преди да я издърпа от тунела. Опипваше я с такова сладострастие, че се зарадвах на необичайната припряност на лекарите тази вечер.

Един от тях ни пресрещна на път за операционната и с жест, издаващ нетърпението му, ни подкани да побързаме. Опитах се да кажа скришом нещо на Джени, когато вратата се затваряше, и после се върнах по коридора със свити юмруци.