Майкъл Смит - За подмяна

Но аз правех всички тези неща, говорех им, без да спирам, прегръщах ги, когато виждах, че са нещастни, макар този контакт да не бе от най-приятните ми изживявания. И все пак Ратчет вършеше истинската работа. Той бе настоял именно аз да остана на преден план, изхождайки от предпоставката, че резервните жадуват за човешко общуване. Точно това бе основната ми задача през следващите години: да създавам и дарявам топлина. Но освен това се опитвах да се досетя за нещата, от които имаха нужда, а когато след време най-сетне бяха в състояние да водят елементарен разговор, правех всичко по силите си да помогна на този крехък кълн на разума да се закрепи и да получи независимост. Но без явно дълбокото разбиране на Ратчет за пътищата, по които човешкият мозък може да бъде върнат към живот, аз едва ли щях да бъда способен на нещо повече от малката първа крачка. Той планираше уроците, аз ги провеждах.

След известно време проектът — предполагам, че нашето начинание можеше да се нарече така — набра собствена инерция. Вече зависех все по-малко от съветите на Ратчет. Оставях резервните да гледат телевизия и да слушат музика. Опитвах се да им обясня неща, които Ратчет не би могъл, като например какви закони управляват света навън. Но през цялото време чувствах до себе си Ратчет.

Често се питах откъде бе натрупал Ратчет цялото това познание и така и не успях да стигна до определен извод. Освен един, за който не съм сигурен, че имаше отношение към този въпрос. Питах се дали Ратчет не е повреден.

Измина дълго време преди тази мисъл да ме осени — все пак дроидът беше толкова способен в толкова много неща, че самата идея звучеше нелепо. Но бях започнал да забелязвам някои неща: резки промени в нивото на активността, моменти, когато сякаш застиваше или изпадаше в неутрално състояние, споделените с мен странни теории за единството между съзнателно и подсъзнателно, които така и не успях да проумея. И накрая… кафето.

Всеки ден от престоя ми във Фермата Ратчет правеше кафе, достатъчно да напои двойно повече хора, отколкото бяхме там. При всяко мое влизане в кухнята се озадачавах, после ми ставаше весело, накрая поглеждах с безпокойство огромните кафеварки на готварската печка, всяка от които неизменно биваше подменяна в мига, в който му се стореше, че течността в нея е поизстинала. Нямах ни най-малка представа дали има друго обяснение, освен това, че машината бе прекарала известно време на стаж в голям хотел като дроид, отговарящ за напитките.

Веднъж го попитах и той просто ми отговори, че така „трябвало“.

Годините минаваха и постепенно промените в резервните се затвърждаваха. Онези, с които бяхме прекарали най-много време — за нас те бяха „главните“, — вече разбираха какво им се говори. Те самите започваха да говорят, макар и след дълъг преходен период, по време на който някои от тях, особено Суедж, използваха странна амалгама от английски и онова, което аз наричах за себе си „тунелен жаргон“. Това представляваше нечленоразделна система от изсумтявания и шепот и аз не съм сигурен дали би могла да се класифицира като някакъв „протоезик“. Най-вероятно ставаше дума за форма на вербално утешаване. Но с времето те все по-често комуникираха на английски и естествено много от тях звучаха крайно досадно почти като мен, защото моите езикови навици бяха единствените, от които можеха да черпят. Оставях ги да гледат телевизия, за да научат повече за света отвън. Знам, че телевизията не е най-добрият учител, но от друга страна, виждал ли е някой онова, което днес наричат „реален живот“?

Почти никой от другите резервни не възприе нищо, макар че повечето редовно биваха внасяни в клас, а по-младите биваха окуражавани да им дават разни неща. Някои, в това число г-н Ту например, придобиха мъглява представа за форми и думи, така както котката се научава да отваря вратата. Повечето не научиха нищо и пълзяха из фермата през деня, за да се върнат в тунелите за храна и в очакване… на ножа.

Защото това продължаваше да се случва, разбира се. Линейките все така пристигаха. Понякога направо изглеждаше, че хората там вън, в „реалния свят“, изпитват удоволствие да живеят рисковано и безразсъдно, знаейки, че са застраховани. Така че от време на време мъжете идваха, осакатяваха някого и си отиваха. Нанюн загуби левия си крак, ръката си от китката надолу и дълга ивица мускул от предмишницата. Рагалд остана без ляв бъбрек в добавка към известно количество костен мозък, едната ръка и част от единия дроб. Към взетата ѝ за присаждане кожа от преди моето идване във фермата Суедж добави ивица стомашна мускулатура, ново парче кожа, този път от лицето, а половин година преди края остана и без яйчници. Когато това се случи, Суедж вече беше достатъчно просветена, за да разбере какво е загубила. Дейвид даде два пръста и някои други неща. Като цяло групата се отърва относително леко.