Майкъл Смит - За подмяна

Бях неспособен да им компенсирам по какъвто и да било начин пропуснатото, нито дори малка част от него. Не бях способен да оправя собствения си живот, да не говорим за живота на други. Вълната на решимост, с която се бях събудил, постепенно губеше височина и след малко вече плувах изморен в опасна зона.

— Какво правиш?

Обърнах се. Сърцето ми щеше да изскочи. Ратчет и дроидът медик стояха на прага. За момент ми се прииска да ги излъжа, после се отказах. Не знам защо хората си мислят, че животът ти се оформя от решенията, които вземаш, когато се събудиш, но не е така. Важни са другите неща, които се случват, докато спиш и те няма. В моя случай решителни се бяха оказали последните седемдесет и два часа. Ако не се случеше нещо драстично, аз щях да се върна обратно в света. Това може би щеше да означава края ми, но останех ли безучастно да наблюдавам как тези деца бавно биват… „демонтирани“ с годините, със сигурност нямаше да издържа. И с нищо нямаше да бъда по-различен от тях, само дето щях да живея извън тунелите.

Горе-долу това си казах тогава. Но не предполагах, че ще стигна дотам да напусна Фермата, защото не допусках, че ще събера сили да изляза отново навън. Не ме питайте кое се оказа решаващият фактор — децата или собствената ми неадекватност, — защото не бих могъл да отговоря. А може би това няма значение.

— Искам да им помогна — отговорих аз. Двата дроида безстрастно ме наблюдаваха.

— Как? — попита Ратчет. Зад мен Нанюн се свлече странично на пода. Обърнах се и отново я подпрях на стената.

— Ще им дам възможност да ходят. Ще ги уча.

Ратчет вдигна един от манипулаторите си и аз млъкнах. Настъпи тишина и понеже дроидът медик не чу нищо в акустичния спектър, след малко загуби интерес, обърна се и тръгна надолу по коридора. Ратчет го изчака да се скрие от погледите ни.

— Защо? — отново попита той.

— А ти как мислиш, защо, да те шибам? — изкрещях аз, е надежда да чуя смислен отговор. И понеже той не каза нищо, помъчих се да го намеря аз: — Те имат право да могат да говорят. Да виждат какво става навън. Да разбират.

— Не, те нямат това право, Джек — каза Ратчет с лишен от емоции глас, но заинтригуван, сякаш бе видял култура и чашка на Петри, от която неочаквано са поникнали остри ножове. — Резервните съществуват само за да изпълнят предназначението си.

— Половината хора навън, са родени с по-малка цел и от тази. Но те имат своите права. — Започваше отново да ме тресе и коремните ми мускули отново конвулсивно се свиваха. Не бях в нужната за метафизическа дискусия с робот форма. По слепоочието ми пробяга струйка пот и се стече в ризата ми. Това е проблемът при взимането на рапт. Той не ти позволява големи паузи.

— Така ли? — пак попита дроидът, но не изчака отговора ми. — Значи ти предлагаш, в нарушение на изричните инструкции на „СейфтиНет“, да пуснеш резервните от тунелите. Да се опиташ да ги научиш да четат. Да им създадеш безсмислена илюзия за живот.

— Да — отговорих аз, чувствайки колко слаба е защитата ми, колко глупаво идеалистически звуча. Най-странното бе, че се държах в нетипичен за мен стил. Идеализмът ми се бе изпарил без следа още преди години, горе-долу откогато датираха спомените ми за миризмата на „СкинФикс“. Ако някой ме попиташе, щях ясно да му отговоря, че не давам пет пари, че не ме интересуват нито резервни, нито нищо. Така че нямах никаква представа защо се държа по този начин.

— Ще имаш нужда от помощ — констатира дроидът.

Трябваше ми известно време, за да осъзная какво ми казва.

— От теб ?

— На определена цена — заяви Ратчет и тогава дойдоха лошите новини. — Ще трябва да се откажеш от рапта.

— Върви на майната си — казах аз отпаднало и излязох от стаята с неуверени крачки.

Половин час по-късно Ратчет дойде и ме намери. Бях се свлякъл в края на дългия коридор, колкото се може по-далече от всякакви форми на живот — белтъчни или силициеви. Зъбите ми безконтролно тракаха, гладката ми мускулатура се извиваше в рапт-стил и аз постепенно губех битката с живота. По гърба ми пълзеше студ като течен огън и вече започвах да халюцинирам. Погледнах с мътен поглед приближилия се дроид и се извърнах. Той не ме интересуваше. Много по-интересни ми се виждаха малките човечета, катерещи се по десния ми крак. Някои от тях ми напомняха хора, които познавах от войната, хора, за които знаех, че са мъртви. Убеден бях, че те се опитват да ме предупредят за нещо, но говореха толкова пискливо, че не разбирах нищо. Опитах се да се превърна на куче, за да имам по-добър шанс да ги чуя.