Майкъл Смит - За подмяна

Стрелях по веднъж в ключалката и в двете панти. Метачът се огъна и разцепи, но не съвсем. Двамата с Дейвид се захванахме да ритаме вратата и изведнъж зад гърба ни се разнесе ръмжене. Извърнах се с пушката в ръце и несъзнателно оголени зъби и само по чудо не пръснах г-н Ту на парчета. Когато видях, че е донесъл и нечие половин тяло, затворих очи и едва не натиснах спусъка съзнателно.

Суедж извади палто и две якета за новите попълнения към веселата ни дружина и нагласи половинката резервен във вече празния сак. Онова, което щеше да бъде достатъчно, за да опази четирима от студа, сега бе разпределено от тънко по тънко върху шестима и половина.

Вратата най-сетне се предаде, доубедена да го стори с още един куршум, аз извиках на резервните и те влудяващо бавно се затътриха към портала. Когато стигнаха до оградата, дружно спряха и надникнаха през зейналата дупка като котило новородени. За тях това бе прозорец към външния свят и те нямаха и грам представа какво да правят с открилите им се широки възможности.

Час по-късно бяхме на влак на „СайбТрак“ и пътувахме през покрайнините на Роноук към планината. „СайбТрак“ не би била първия ми избор при бягство. Като се замисля, нито вторият или дори третият. Аз не съм много по-различен от другите: когато някой ме преследва и бягам, естествено бих желал да се махна колкото се може по-бързо. Но да вземеш „СайбТрак“ в този случай, е като да се запишеш за участие в автомобилно рали с тротинетка. Защото тази транспортна компания по правило се занимава с превоз на трайни товари из пущинаците на провинцията. Без никакво съмнение аз лично бих се придвижил по-бързо, ако подтичвах. Но само няколко минути след като напуснахме комплекса разбрах, че имам друг приоритет пред скоростта: да заведа резервните някъде, където да мога да ги подслоня и да са ми под око — но скрити от очите на другите.

Те се стараеха, особено Суедж и Дейвид. Много добре помнех как седяха будни нощем и мечтаеха на глас за деня, когато щяха да излязат от другата страна на проклетата ограда. Бях долавял откъслечни фрази от тези им разговори, докато сам дремех над книгата в другия край на контролната зала. Не им бях пречил да си говорят, макар да знаех — мислех си, че съм знаел — колко неосъществимо е всичко това. Спасение от болката, безопасно убежище… Всеки има нужда от своята религия, от идеал, към който да се стреми.

В момента, в който ги бях извел навън, те се бяха стъписали. Шокът се бе оказал прекалено силен. Много, много по-силен, отколкото бях предполагал. Така че повечето бяха изпаднали в състояние подобно на ступор и мъчително бавно бяха започнали да осмислят новите неща едно по едно. А понеже тези нови неща бяха започнали с черната почва под краката им, простираща се до хоризонта във всички посоки, аз се досещах, че процесът ще им отнеме доста време. Единствен Рагалд правеше изключение: посрещаше всичко със сляпа и тревожна радост, която сякаш дърпаше крайниците му в различни посоки и заплашваше да го разкъса на парчета. Г-н Ту бе изпаднал в своеобразна медитация, която при него се изразяваше в това, че докато изкачвахме хълма, се въртеше в кръг и невнятно изговаряше думата „шпатула“ през равни интервали. Джени се бе изтеглила встрани и се стараеше да бъде колкото може по-незабележима.

Накрая успях да ги накарам да вървим, но това беше като да се грижиш за група деца при обиколка във фабрика за играчки. Всяка стъпка беше магическо изживяване.

На трийсет крачки нагоре по склона имаше Т-образно кръстовище. Не можех да си спомня накъде отиваха двете отклонения, така че неуверено погледнах първо в едната, после в другата посока. Реших, че единият път обикаля хълма и вероятно после се спуска към града, а другият ми се стори, че води към южния край на магистралата, отиваща към Блу Ридж. Ние не искахме да отиваме в Роноук — по дяволите, кой би пожелал такова нещо? — така че тръгнахме надясно.

Беше невъзможно. Наложи се да изкрещя, за да привлека вниманието на Дейвид и Суедж, но това бе всичко. Г-н Ту изглеждаше абсолютно неспособен да върви по права линия и вместо това обикаляше по окръжност с голям радиус, подобно на неспокойна котка. Нанюн продължаваше да се опитва да се скрие зад гърба на Рагалд и всеки път, когато той се извръщаше, за да огледа подробно нещо ново, тя се шмугваше зад него. Не след дълго двамата се отделиха от основната група. За себе си мога да кажа само, че със сигурност бих се придвижвал по-успешно, ако ходех заднишком на ръце. Беше тъмно като в рог, а температурата падаше като камък. Разкъсвах се между паниката и безумното спокойствие. Двете усещания взаимно се подхранваха, сливаха се и се смесваха в много по-осезаемата сплав на бързо надигащ се ужас.