Майкъл Смит - За подмяна

В един момент пред нас се появиха жълтите очи на два Фара и аз сбутах резервните в канавката край пътя. Когато колата ни подмина, разбрах, че с вървене доникъде няма да стигнем.

Изминахме към половин миля по леко издигащата се магистрала и стигнахме до някакви дървета. Събрах не без усилие резервните в група, вкарах ги сред дърветата и успях да им внуша да си държат шибаните усти затворени поне за малко. Казах им, че е както когато са в тунелите и лекарите идват, само че много по-сериозно.

След това ги оставих. Когато се обърнах да проверя дали съм се отдалечил достатъчно, видях, че Рагалд ме е последвал. Върнах го при групата под надзора на Суедж и пак тръгнах. Знаех, че поне засега не ги грози никаква опасност… докато не се появяха копоите на „СейфтиНет“ с кучетата. Притиснал пистолета до гърдите си, болезнено съзнавайки, че са ми останали малко патрони, изтичах да видя какво мога да намеря.

Бях прекалено възбуден, за да почувствам онова, което изпитах на другия ден в депото на „СайбТрак“ — делириума на радостта от връщането ми в света. Вместо това се съсредоточих върху задачата да остана невидим и да опитам да измисля как да напуснем този район. Фактът, че пътят още не бе задръстен с коли на службата за сигурност на „СейфтиНет“ или на полицията в Роноук, ми изглеждаше невероятен. При всички положения разполагахме с много малко време за измъкване.

След десетина минути случайно се натъкнах на релсите на „СайбТрак“ и се върнах при групата. Те вече бяха успели да се ужасят до степен едва да могат да вървят, но с много усилия успях да ги заведа до релсите. Изчакахме и не след дълго се зададе влак. Пътуваше достатъчно бавно, така че можех да тичам и да помагам на всеки от резервните да се качи в натоварения с компютърни компоненти вагон.

Накрая и аз скочих, дръпнах плъзгащата се врата и така напуснахме Фермата веднъж и завинаги.

Хауи седеше все така загледан в ръцете си, както бе седял в продължение на почти цялата втора част от разказа ми. Погледите ни рядко се срещаха, а устата ми сякаш живееше отделен от мен живот. За пръв път от пет години разговарях с някой, който не бе нито дроид, нито резервен. Макар и да разказвах историята на една катастрофа, чувствах се добре. Едва в самия ѝ край осъзнах, че всичко това е истина и че на този свят има хора, които искат да ме накажат за случилото се.

Доразказах на Хауи и малкото останало: как бяхме слезли в едно депо на „СайбТрак“ тази сутрин, как Рагалд бе разрязан на две от два дроида на охраната, маскирали се като забравена навън, затрупана от сняг количка. После станах, разкърших си костите и си извадих поредната бира от хладилника.

Когато пак седнах до масата, Хауи най-сетне вдигна поглед и ме погледна. И бавно започна да клати глава.

Събудих се, отърсвайки се от сънища, едновременно объркани и изпълнени със съжаление. Отворих очи, премигнах колко пъти и установих, че лежа напълно схванат на пода, с глава върху свито на топка палто. За миг се изплаших както става, когато се събудиш на място, в което нямаш спомен да си идвал, място, което даже не можеш да разбереш, и всичко, което усещаш, е тягостната увереност, че нещо се е издънило непоправимо, а ти даже не си спомняш какво е то.

И изведнъж се сетих къде се намирам — бях на пода в склада на Хауи — и пред очите ми затанцуваха фрагменти от сънищата. Пламнали дървета — с лица като на живи същества, и подхвърляни от вятъра почернели листа. А после и истинските лица — лица, изкривени от страх, с набучени върху тях млечнобели очи, помътнели от пердето на ужаса. Миризма като най-лошата в тунелите, но напомняща за смъртта, остра гадна воня, нямаща нищо общо с понятието за здраво тяло и имаща всичко общо с мисълта за последното окончателно разлагане. Ято побъркани, весело оранжеви изчезващи птици.

Затворих очи и ги натиснах с юмруци, превръщайки пламъците в извиващи се и подскачащи геометрични шарки. После свалих ръце и те изчезнаха. Надигнах се, седнах, извадих цигара и се огледах.

Суедж още спеше. След като двамата с Хауи бяхме свършили, аз я бях внесъл на ръце и я бях положил върху чувалите, които ми се бяха сторили най-меки. Спомних се, че се бе събудила и че бяхме поговорили най-вече за Дейвид и къде би могъл да се намира. С нея се чувствах по-различно: тя сякаш бе единственият човек на света сега. След годините, прекарани с нея и в компанията на резервните, бях започнал да ставам саможив. Може би вината не бе моя. Може би това беше неизбежна последица от идването ми тук, както и на все по-силното ми желание да взема рапт. Ратчет веднъж ми каза, че човек си спомня най-добре неща, като се озове в ситуацията, в която ги е научил първия път. Да се върна в Ню Ричмънд и да се опитам да си спомня как да се държа бе като да балансирам меч на брадичката си, докато съм се надрусал до козирката.