Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Разбира се, двойникът нямаше никаква представа какво може да се предава с тези странни сигнали, но след като локализира източника им, той разгледа внимателно оптическите честоти и от онова, което видя, потрепери.

Корпусът на кораба, който той беше разрушил, беше започнал отново да се движи със собствена енергия. Той беше отвлечен!

В този момент Файв почти беше готов да освободи силите, които бяха разрушили „Арк“. Ако беше човек, пръстът му щеше да е на копчето. Тъй като Файв беше само материално копие, той нямаше пръсти; но генераторите, които захранваха лазера с рентгенови лъчи, започнаха да светят и да се зареждат на пълна мощност.

Но той не стреля.

Не можеше да реши какво да прави. Защо не можеше да поиска съвет от Уон-Ту!

Раздразнен, Файв прегледа инструкциите си. В тях нямаше нищо за същества от твърда материя. Единственото, което му се нареждаше, беше да откъсне тази група звезди и да отлети далеч. Това нареждане вече беше изпълнил. И нямаше никакви по-нататъшни инструкции.

Файв се опита да направи онова, което неговата програма не предвиждаше — опита се да реши сам дали неговите инструкции имат някаква вградена граница. Енергиите на звездите продължаваха да ги тласкат все по-бързо и по-бързо, но винаги с все по-малко нарастване на скоростта, доближавайки се до граничната скорост на самата светлина.

Трябваше ли да позволи това ускоряване да продължи вечно? Опитвайки се да се ускори, скоростта на ускоряване сега падаше асимптотично, разбира се, и клонеше към скоростта на светлината.

Кога трябваше Файв да спре това ускоряване? Ако го спреше, какво трябваше да прави след това?

Файв нямаше отговори на тези въпроси. Може би трябваше да постъпи по собствена преценка, но ако сбъркаше, Уон-Ту може би щеше да се ядоса.

Файв беше отчаян, но не толкова отчаян, че да рискува. Още не.

Тъй като планът за възстановяване на магнитохидродинамичните микровълнови генератори беше на Великите транспортьори, за ръководител назначиха една жена от тях — Тортий. Когато Виктор и Реза се явиха в стаята ѝ, тя ги чакаше. Нетърпеливо.

Тортий се оказа нелепо дебела и това учуди Виктор. Как можеше някой да получава толкова много храна сред толкова много недохранени хора? Тя лежеше по гръб на едно канапе с увити в одеяла крака и ги изгледа подозрително и попита:

— Кои сте вие? Къде е онази глупава кучка с чая? Няма значение. За какво говорехме? О, да! — Гласът ѝ прозвуча злобно. — Опитват се отново да пуснат енергийния генератор в орбита. Знаеш ли за какво говоря?

— Разбира се, Тортий — каза Реза и Виктор, я изгледа изненадано. Тонът ѝ беше сервилен и почтителен. Дори прекадено.

— Това е разхищение! — възмути се Тортий. — Искат да вземем малкото гориво, останало в „Арк“, и да го прехвърлим на „Мейфлауър“, да го превърнем в електричество и да го излъчим долу. Това е лудост!

— Може би сте права — каза бавно Виктор. Следваше примера на жена си и правеше всичко възможно да се хареса на старата жена. Реза го погледна предупреждаващо. Все пак планът му не изглеждаше съвсем налудничав. Не беше много по-различно от онова, което той беше помогнал да се направи преди неколкостотин години. Но Тортий беше ръководител на проекта, беше го извадила от работата с фекалиите и той не мислеше да спори с нея — особено тук, в нейната стая, където имаше толкова много компютърни екрани и терминали. Терминалите означаваха данни . Той много харесваше тази стая… не на последно място заради огромното широко легло.

— Не, това наистина е налудничаво — настоя Тортий. — Помисли! Най-напред трябва да възстановим рамковата антена; те отдавна я разрушиха заради метала… и какво трябва да разрушим сега, за да набавим метал за нейното възстановяване? Освен това има проблем по прехвърлянето на гориво от акумулаторите на двигателя на един кораб в генераторите на друг. Това е много по-трудно от онова, което си направил в миналото. Тогава е трябвало да прехвърлиш целия резервоар, нали? Това е било достатъчно опасно, но сега трябва да се отдели двигателят . Проучих плановете. Милион неща могат да се объркат… а и сега всичко е много по-старо, така че рисковете са много по големи.

— Да, това е съвсем вярно — намеси се Реза и отново погледна предупреждаващо Виктор. — Изненадана съм, че херметизацията още не се е разрушила и корабът не се е взривил.

— И после, дори и да успеем — продължи старата жена, — какво ще имаме? Гориво за излъчване на енергия може би още десет години, след което ще сме отново там, от където сме започнали. Пълно разхищение!