Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Беше предпазлив, разбира се. Когато откри електромагнитна радиация, определено възникнала не по естествен начин и идваща от нещо вътре в спускаемия апарат, той не можеше да го позволи — кой знае какво можеше да означава то? Затова разруши радиопредавателя на спускаемия апарат с една бърза контролирана мълния. За човека, който се оказа на предавателя, това не беше добре, защото мълнията изгори лицето му. Но не беше толкова лошо за Джейк Ланди, защото Файв разбра, че трябва да е по-предпазлив с тези неща.

Файв нямаше емоции. Той имаше заповеди. Команди, които не можеха да бъдат нарушавани… но колко жалко, че не съдържаха инструкции за справяне с тези същества от твърда материя и техните артефакти.

Файв беше много съобразителен. Беше способен да научи онова, което не знае. „Винаги е възможно — разсъждаваше той — по някое време Уон-Ту отново да се обади и да иска да бъде подробно информиран за тези неочаквани по сетители.“

Затова той остави двамата живи. Беше прекрасно да се наблюдават. Файв беше очарован да види, когато раните на жертвите бавно започнаха да заздравяват, че те, изглежда, имаха някакви вградени системи за възстановяване, подобно на него. (Но тогава защо първите двама не се възстановиха?) Файв научаваше все повече и повече за техните потребности и дори им осигури въздух със състав, от какъвто те, изглежда, имаха нужда — състав, какъвто сигурно бяха имали в апарата си. Когато заключи, че се нуждаят и от вода — наблюдаваше колко внимателно я разпределяха помежду си като пленници — им направи и вода. Когато откри, че се нуждаят от „храна“ — което стана доста по-късно и дотогава двамата оцелели бяха вече бледи като мъртъвци, се зае и с това — беше по-трудно, но Файв, разбира се, вече беше изследвал химическия състав на нещата, които обектите ядяха, от изпражненията, които те изнасяха навън и заравяха. За Файв не беше невъзможно да създаде гама от органични материали и да им ги предложи; и някои всъщност те, изглежда, желаеха да „ядат“.

За нещастие за Джейк и за един от неговите оцелели другари това стана доста късно.

Файв видя, че нещата с неговите екземпляри отиват на зле. Екземплярите се движеха все по-бавно и по-слабо. Понякога почти изобщо не се движеха. Прекарваха много време в издаването на звукови вибрации един към друг, но с времето и те станаха бавни и по-редки, както и техният странен навик един по един да издават същите вибрации на някакъв вид метален инструмент. (Естествено Файв изследва инструмента, но той, изглежда, не правеше нищо повече освен да създава аналози на онези вибрации върху бобина от метална лента, затова той им го върна само малко повреден.)

Чудеше се защо не правят копия от себе си, за да имат нови, млади същества от своя вид, които да се грижат за тях. Това би било чудесно. Това би му осигурило постоянен фонд от такива играчки и той би могъл да ги изследва дълго и подробно, да ги подлага на всякакви опити и да види какво ще стане.

За съжаление след време вторият от тях престана напълно да се движи и когато тялото започна да се издува, Файв с неудоволствие разбра, че неговите образци са умрели. И не са си направили копия.

Изобщо не можеше да разбере този пропуск. Не му мина през ума, че и двамата бяха мъже.

Малко по-късно — о, неколкостотин години по-късно, когато образците отдавна се бяха превърнали в безинтересна пепел, Файв се сблъска с друга изненада.

След като през цялото това време не беше чул Уон-Ту, защото неговото релативистично преместване беше прекъснало връзката посредством двойката Айнщайн-Розен-Подолски, той започна да се чуди дали не трябва да опита с някой друг вид комуникация. Или, по-важно, дали Уон-Ту не се опитва да му се обади например посредством тахиони.

И започна да слуша по-внимателно тахионните, после дори и невероятните електромагнитни честоти. Не чу нищо — нищо поне от някой звезден източник някъде освен безкрайно съскане на водород и тракане на въглероден окис, и мърморене от всички други възбудени молекули в звездната фотосфера и газовите облаци — и никакъв артефакт .

Докато не разбра, че от време на време пристига сигнал определено от артефакт, и то на радиочестоти. Приличаше много на онзи, които беше станал причина да разруши радиото на спускаемия апарат, и идваше от собствената му слънчева система.

Всъщност идваше от една планета . Това беше учудващо. Едно човешко същество не би било по-изненадано, ако едно дърво му заговори с човешки глас.