Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Беше в безопасност .

И чак след като се беше настанил и бе разгърнал всички сензори, се сети да си зададе следващия въпрос:

В безопасност от какво ?

Дълго мисли над този въпрос. Не беше религиозен. Мисълта за „религия“ никога не му бе идвала наум, нито веднъж през милиардите години, откакто за пръв път бе осъзнал, че е жив. Уон-Ту нямаше как да вярва в Бог, тъй като във всяко отношение той беше най-всемогъщият и вечен бог, който можеше да си представи.

Въпреки това случайни тревожни въпроси от този сорт понякога минаваха през огромния му ум. Един човек-философ може би ще ги нарече теологически. Най-трудният — на Уон-Ту му беше трудно дори да го формулира — беше дали в неговото съществуване има някаква цел .

Естествено Уон-Ту добре разбираше една от най-важните цели на своя вид — самосъхранение, императив, който управляваше всички негови планове и действия. Нищо никога нямаше да я промени; но когато му дойде наум да се запита за какво трябва да се съхрани, той не можа да намери отговор.

Тревожният въпрос продължаваше да го тормози.

Може би се намираше в така наречената от хората „криза на средната възраст“. Ако бе така, кризата беше дошла твърде рано. Уон-Ту беше далеч от средната възраст — едва беше преминал юношеството на своето безкрайно дълго съществуване, защото беше на не повече от дванадесет или петнадесет милиарда години.

Уон-Ту не прекара цялото си време в размишление. Имаше да свърши много работа. Първо, да изследва всяко ъгълче на новата си галактика, за да потърси възможните врагове, а също и просто за да я опознае, което му отне доста време — там имаше, в края на краищата, четиристотин милиарда звезди, разпръснати из пространство няколко трилиона кубически светлинни години. Няколко милиона години той изследва данните, пристигащи от двойките Айнщайн-Розен-Подолски, които беше внедрил на стратегически места в ръкавите на галактиката, в ядрото, в короната — навсякъде, където галактиката изглеждаше интересна. Много от това наистина беше интересно — сливащи се газови облаци, натежали от наближаващо раждане на нови звезди, супергигантски звезди, експлодиращи с плътни вълни, които оплождаха други облаци, черни дупки, неутронни звезди… Всичко това беше виждал и по рано, разбира се, но всеки път то беше малко по-различно и изобщо много интересно.

После постоянното непреодолимо любопитство, което винаги трябваше да бъде задоволено, го подтикна да разшири изследванията си в пространството. Неговата галактика си беше негова, неоспорвана; но Уон-Ту добре разбираше, че в огромното пространство за мащабите на разширяващата се Вселена една галактика наистина е нещо много малко.

Когато разглеждаше далечната част на Вселената, той не виждаше големи промени за няколкото милиарда години изследване. Имаше известни тенденции далечните сини мъглявини да стават зеленикави — сега те бяха още по далеч и се отдалечаваха относително по-бързо. И той видя, че някои от по-старите галактики, дори няколко съвсем наблизо, са започнали да проявяват признаци на старческо отслабване. Те се свиваха и губеха маса — „изпарение“ е думата, която би дошла наум на човешките същества. Уон Ту разбираше много добре процеса. Когато се случеше две звезди да обикалят близко една до друга по галактическите си орбити — както неизбежно се случваше от време на време във вечността, — те си взаимодействаха гравитационно. Извършваше се прехвърляне на кинетична енергия. Едната увеличаваше малко скоростта си, другата я намаляваше. Статистически през дългия живот на една галактика някои от тези звезди щяха да продължат да увеличават скоростта си, докато другите щяха да я намаляват — и по-бързо движещите се рано или късно щяха да напуснат родната си галактика, докато по-бавните щяха да падат по спирала надолу, за да колабират в центъра на галактиката, образувайки гигантски черни дупки. Този процес не протича бързо — не за някакви си няколко милиарда години, така да се каже.

Но Уон-Ту виждаше, че процесът протича, и се замисли разтревожен за бъдещето си.

Искаше му се да има някой, с когото да поговори по тези въпроси.

Всъщност искаше да има някой, с когото просто да си поговори. Беше започнал наистина да се чувства самотен.

Когато стигнеше до такава мисъл, Уон-Ту винаги ставаше много внимателен, защото знаеше какви заплахи крие създаването на компания…

Но в края на краищата не можа да устои. Отстъпи. Беше неизбежно. Дори Адам не е могъл да устои вечно на самотата в Райската градина.