Фредерик Пол - Планетата в края на времето

В очите на Виктор хората от този нов Нюманхоум бяха едновременно авторитарни по управление и религиозни фанатици. Те живееха своя мрачен, беден живот в пещери под ледени канари под някогашния Нюманхоум. За тях малко неща имаха значение — за щастие, защото иначе не биха могли изобщо да оцелеят. Най-важното от тези неща беше, че макар слънцето им отдавна да беше помръкнало, огньовете вътре в планетата все още горяха и топлеха както преди. Геотермалните кладенци даваха топлина, която поддържаше техните катакомби годни за живеене, и дори даваха достатъчно енергия за работа на техните малки фабрики (да не говорим за фризерите). Снабдяването не беше разточително. Енергията сигурно не беше достатъчна да се поддържат десетки хиляди жители на Нюманхоум живи…

Но вече не бяха останали толкова много живи. Не и на Нюманхоум. Нито другаде.

Когато без желание Вандот прие, че работата за деня е свършена, Виктор се опита да изстърже мърсотията от ръцете си. Огледа се за Морди, очаквайки заедно да се върнат в жилището на Великите, но тя вече беше напуснала пещерата.

„Как се е измъкнала?“ — помисли раздразнено Виктор. Беше сигурен, че може да намери пътя и самичък, но нямаше никаква причина тя да не го почака…

Чакаше го.

Стоеше пред пещерата. Изглеждаше едновременно и изплашена, и решителна. До нея стоеше неговият надзирател Мириан.

— Ти просто не искаш да помагаш, така ли? — попита гневно Мириан. — Докладваното от Морди е вярно. Ти не само не си вършиш работата, ами пречиш и на другите.

Виктор погледна момичето укорително. Тя вдигна надменно рамене и се обърна да си ходи.

— Добре — отвърна Виктор. — Каза си мнението. Сега да хапнем нещо.

— Да хапнем? — изръмжа надзирателят. — Ще бъдем щастливи, ако изобщо ядем тази вечер. Трябва да те заведа в Съвета на четирите сили. Тръгвай!

Нямаше смисъл да го пита за нищо, понеже Мириан не искаше да говори. Виктор все пак се опита, разбира се, и не се изненада, когато Мириан само поклати глава. После му посочи един рафт с парки.

И Виктор разбра, че ще излязат навън.

И тогава, докато си пробиваха път между ледените блокове в прегръдката на смразяващи вихрушки, той вдигна глава и видя нещото, което най-много го озадачаваше: „Вселената“. Беше като слънце, но несравнимо по-ярко от всяко слънце — една чиста синьо-бяла точка в небето, която изгаряше очите му.

Той се опита да си представи как тяхната малка група звезди е могла да се движи толкова бързо, да отиде толкова далеч, че да настигнат светлината, излъчвана от всички небесни тела във Вселената. Трябваше да са се движили почти със скоростта на светлината! Ако имаше някой, когото да попита, с когото да поговори…

Беше твърде студено да говори, а после, когато влязоха в пещерата, където се провеждаха заседанията на Съвета на четирите сили, Виктор почти забрави въпросите си за странното нещо. Защото го чакаше една неочаквана радост.

Реза беше там.

За пръв път се срещаха от двете седмици след приземяването и когато я видя в голата тясна чакалня — нейните „домакини“ от Народната република зорко я пазеха от двете ѝ страни, Виктор изпита неочакван прилив на копнеж, удоволствие и… какво беше това? Той отново го обмисли, докато я държеше в ръцете си и докато пийпс мърмореха заплашително, и реши, че е просто любов.

Установи това с учудване. За него тази мисъл беше нова. Реза беше негова жена, разбира се. Беше подкрепа, удоволствие, другарка… в много отношения полезна съставна част от живота му; но никога досега не беше осъзнавал, че се е превърнала в център на неговия живот по класическия традиционен начин на моногамната любов. Този вид романтично болезнено съсредоточаване беше запазен за Мари-Клод Стокбридж.

Изненада се като разбра, че откакто се бяха върнали в този леден ад, нито веднъж не се беше сещал за Мари-Клод.

— Добре ли си? — прошепна той в хубавата топла коса на жена си.

— Добре съм — отвърна тя. — Грижа се за гербили и пилета… няма да повярваш с какво ги хранят! Бръмбари и червеи, и…

— О, знам — увери я Виктор и се зачуди какво да ѝ каже: за собствената си работа или за стряскащата нова истина, която изгаряше от нетърпение да сподели? Пусна я и я огледа внимателно. Не изглеждаше добре.

Въпреки това желанието да ѝ каже надделя.

— Онова ярко петно, което виждаме… Вселената. Знаеш ли какво означава? Означава, че по някакъв начин… Господи! Не мога да си представя как!… Цялата наша слънчева система и някои съседни на нея се носят през Космоса с релативистични скорости! Ние пътуваме толкова бързо, че настигаме светлината пред нас! И… — Той спря, мигайки при израза на лицето ѝ. — Какво има? — попита Виктор.