Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Разбира се, че ще ти каже да чакаш. Това е правилно. Когато Съветът на четирите сили се събере, може би ще обсъди вашето положение.

— И кога ще се събере?

— О, той се събира всеки ден — каза тя. — С изключение на почивните дни, искам да кажа… събира се в понеделник, вторник и сряда. Но кога ще стигнат до вашия случай, не знам. Имат за обсъждане много важни въпроси както за пийпс, така и за реформистите и сега са претрупани с работа. — Тя понижи гласа си до шепот и се заоглежда, сякаш обсъждаха нещо неприлично. — Не разбирам от тези работи, но всичко е в ръцете на аллах.

— О, разбира се — съгласи се Виктор. После попита: — Муни-бет? Кажи ми друго нещо, ако обичаш. Онова много ярко нещо на небето…

— Вселената, да — отвърна тя и кимна.

— Това имах предвид. Защо го наричат Вселена?

— Така се казва. Мюсюлманите я наричат така — обясни тя. — Не знам защо. Мислех, че Вселената е навсякъде около нас, но те казват, че това вече не е вярно.

Той примигна.

— Вече не е вярно?

— Не знам какво означава това, знам само, че ние се кланяме на него. Те казват, че старата Земя е там заедно с всичко друго. — Тя спря, после добави: — Баща ми казва, че когато бил момче, тя била много по-ярка. Не знам какво означава това, само… — Тя млъкна, обърна се настрана и прошепна: — Връщат се! Не ми говори повече, моля те!

— Защо? — попита той. — Не можем ли да говорим, докато работим?

— Ние не говорим — прошепна тя изплашено.

— Но аз говоря — отвърна той и се усмихна.

Трите други деца го чуха, спряха на входа и го изгледаха смаяно. Момчето в шотландска поличка от Народна република каза заплашително:

— Ще докладвам за това!

Виктор вдигна рамене.

— Какво има за докладване, Вандот? Просто приказвам. Не ми е заповядано да мълча. Ако ти не искаш да слушаш, това си е твоя работа. Но аз съм бил на Земята и ще разказвам каква беше Земята много отдавна, когато бях малък…

И заразказва, докато ринеше екскрементите, а берачите на гъби и събирачите на бръмбари се споглеждаха нерешително със съзнанието, че сигурно нарушават правилата и може би дори направо ги погазват; Морди, момичето от Великия транспортьор, беше особено неспокойно, защото беше от същата община като Виктор. Но все пак те слушаха. Как можеха да не слушат? Защото Виктор им разказваше за задръстването на движението в градовете, за прибоя на Малибу и летене със свръхзвукови самолети, които за един час прекосяваха океани. И за летенето от звезда на звезда, когато „Мейфлауър“ беше цял и мощен. И за живота на колонията, където бе кацнал „Мейфлауър“, и за плуване по Великия океан под топлото слънце, и за разхождане по зелени поляни…

И така малко по малко те също започнаха да говорят. В края на краищата бяха деца.

Дори и робите трябва да ядат и накрая Вандот съобщи, че работният ден е свършил. Защото Морди имаше задача да заведе Виктор, следван от малкото момиче, Муни-бет, през тунелите до пещерите на Великите транспортьори. Там сред облечените в черно враждебни към нейния народ хора, тя беше нервна и беше доволна да го остави на входа към голямата столова и бързо да се запъти към собствените си тунели. Когато Виктор влезе, видя своя надзирател Мириан. Мъжът го погледна навъсено — това изражение, изглежда, беше нормално за него.

— Питах за онова ярко петно, което наричате Вселена — каза Виктор, — но децата, с които работя, изглежда, не знаят нищо за него. Мога ли да попитам…

— Не — отвърна ядосано Мириан.

— Защо?

— Този въпрос не се обсъжда. Аз не знам нищо за него. И не искам да знам.

— Добре — каза Виктор също ядосано. — Тогава ми кажи онова, което знаеш. Кога с жена ми ще имаме своя стая?

Мириан го погледна враждебно.

— Своя стая! — повтори той, повишавайки саркастично глас, така че да го чуят и другите. — Той иска своя стая!

— Имам такова право! — протестира Виктор. — Аз дори не знам къде е Реза…

— Тя е на квартира с мюсюлманите в Алахабад, тъй като точно сега там има свободни места — каза Мириан.

— Разбира се, знам това, но онова, което искам да знам…

— Това, което искаш да знаеш, не е твоя работа! Във всеки случай не искам да говоря за това… докато Съветът на четирите сили не се разпореди.

— Защо си толкова лош?

— Какво право имаш да се оплакваш? — отвърна гневно Мириан. — Ти дължиш живота си на нас! И сега аз си плащам за проявеното от мен състрадание, за това, че те съживих!

— Плащаш си? — попита Виктор озадачено.

— Трябваше да съм на кораба и да върша истинска работа! Но ме обвиниха задето съм те съживил, и ме върнаха в тази жалка… — Той спря и се огледа да види дали някой не го е чул да се оплаква. После затвори уста така, че зъбите му изтракаха, отиде да седне до двама други на една пейка, като умишлено не остави място за Виктор.