Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Той никога нямаше да може да се върне при тях — най-малко от всички при семейството си.

Тази мисъл беше по-лоша от всичко. От нея той изпитваше остра болка, която го караше да се мръщи. (Другите работещи с него с фекалиите го огледаха любопитно.) Той никога нямаше да види отново Джен, Шан или Таня. Или малката Куин. Те бяха пораснали и остарели, и умрели преди стотици години. Бяха си отишли и никъде във Вселената нямаше човек, който да попълни празнотата от тяхната загуба.

Да е жив, когато всички, които бяха важни за него, бяха мъртви, не беше по-различно от това самият той да е мъртъв.

С цялото това бреме неудобствата на сегашното му съществуване би трябвало да изглеждат доста тривиални. Не беше обаче така.

Виктор знаеше, разбира се, че не е облагодетелстван, особено при такъв труден живот. Наистина сега животът на всички беше труден. Животът на никого не беше лесен. Нюманхоум беше изцяло покрит с лед; две хиляди оцелели хора се бореха за мизерно съществувание в тунели под земята; животът на всеки беше борба и безнадежден копнеж за нещо по-добро.

Но онези хора не ги бяха размразили, за да им направят слуга. Двата непланирани и нежелани нови търтея получиха най-лошото жилище, най-лошата храна — и което беше по-лошо от всичко — най-лошата работа.

В други времена би било различно — защото те бяха наистина особени !

Да, това наистина не беше справедливо. Те трябваше да са знаменитости. Когато първите европейски морски изследователи бяха водили диваци в страните си, за да ги показват на короновани глави и дилетанти в науката — хавайци, бушмени и индианци от брега на Вирджиния — обърканите туземци поне бяха имали удоволствието да са център на внимание. Всички се трупали да ги видят.

Този живот за тях не е бил никакво удоволствие, разбира се. Диваците трябвало да свикнат да ги бият и блъскат, да ги оглеждат и да ги разпитват. И нямали повече уединение от това на животните в зоологическата градина. А после, ако имали късмет, месеци или години по-късно, тъпкани с храни, от които се разболявали, и усвоили пороците на цивилизацията, най-големите щастливци от тях, ако дотогава не умирали от туберкулоза или шарка — тогава им се разрешавало да се завърнат в далечните си домове.

Виктор и Реза не бяха толкова щастливи. Нямаше нищо любезно в приветствията, с които ги посрещнаха; и, разбира се, нямаха дом, в който да се завърнат.

По-точно бяха в дома си. Тунелите и пещерите бяха на същото място, където беше бил град Хоумпорт. Във всеки случай повечето от тях. Централните обществени салони, електроцентралата с безкрайните потоци геотермална топлина, фризерите, които те захранваха — всички бяха на хълма, който беше започнал да се покрива с къщи, когато нюманхоумското слънце беше започнало да потъмнява. Най-големият от подземните „градове“ — онзи, който принадлежеше на сектата, която наричаха Света апокалиптична католическа църква на Великия транспортьор беше под някогашния център на Хоумпорт. Великите транспортьори не бяха единственият повече или по-малко независим клан (или нация, или религия — във всеки случай бяха отделна група, извоювала си този район). Алахабад 36 36 Град в щата Утар Прадеш, Индия, най-свещеното място в Индия. — Б.пр. и реформистите бяха покрай брега на запад от стария град, Пийпс (всъщност те наричаха себе си Народна република и каква точно беше тяхната религия Виктор наистина не можеше да каже) бяха изкопали мравуняците си под някогашния залив, който сега беше замръзнал и се бе превърнал в лед от дъното до повърхността.

За Реза и Виктор се беше променила не географията, а техният дом. Светът, в който бяха живели, си беше отишъл.

За фермата за гъби не се хабеше светлина — това беше една от главните причини да отглеждат гъби — и Виктор се препъваше във вонящата тъмнина.

Мразеше работата си. Имаше основания за това, но нямаше никаква алтернатива. Никой на (или под) Нюманхоум не стоеше без работа. Всеки работеше по много часове всеки ден — е, всеки ден освен един. От време на време имаха почивен ден. Великите не работеха в неделя, реформистите в събота, хората от Алахабад в петък — последните, защото религията им забраняваше да работят на този ден; а пийпс бяха избрали за свой неработен ден четвъртък; макар да нямаха своя религия, те изпитваха маниакална потребност да не допуснат другите да имат привилегия, която те нямат.

Виктор и Реза бяха специален случай. Щом стана ясно, че не са членове на никоя от четирите секти (и наистина, те не бяха чували за тях преди да бъдат замразени), те бяха поставени в новосъздадена категория на лица без религиозна принадлежност, на които изобщо не се полагат почивни дни. И им възложиха работи, които никой възрастен не искаше да върши.