Фредерик Пол - Планетата в края на времето

После се сети нещо и попита:

— Какво става със Земята? Още ли не са изпратили кораби?

Мириан се обърна и го погледна. После се засмя.

— Земята! — каза той и другите също се засмяха.

Виктор ги погледна недоумяващо.

— Нещо смешно ли казах? — попита той.

Мириан подръпна брадата си и се огледа дали някой друг ще отговори. После каза навъсено:

— От сто години нищо не сме чули от Земята. Хайде, влизай в капсулата. Време е за стартиране. И забрави Земята.

Забрави Земята!

Но това беше невъзможно. Когато Виктор с мъка се качи в капсулата, вмъкна се в скафандъра и притегна ремъците, не само не беше забравил Земята, но в паметта му изплуваха всичките сцени от детските години. Разбиването на вълните на тихоокеанския бряг, белите облаци по синьото небе, горещината на пустинята, калифорнийските секвои…

Възможно ли бе всичко това да е изгубено?

После за момент не можеше да мисли, защото люковете заскърцаха, затвориха се и капсулата се откъсна от кораба. Видя, че има прозорец. Беше мъничък и от мястото, където се намираше, не можеше да гледа през него. За миг зърна нещо, което сигурно беше Нюманхоум…

Но беше различно, ужасно различно! Имаше малко облаци, но беше трудно да се види, защото почти всичко беше бяло. Великият океан вече не беше син. Беше леден като Северния ледовит океан на Земята, не се виждаше ясна линия между морето и брега. Всичко, всичко беше лед.

— Дръжте се, включваме спирачните двигатели! — извика Мириан.

От неочаквания като с чук удар отвикналото от натоварвания тяло на Виктор потръпна от болка. И това беше само началото. Ударът от влизането в атмосферата сякаш продължи вечно. После свърши; започнаха да падат, олюлявайки се на парашутите от слънчево платно.

Виктор затвори очи. Чувстваше мръсотията и люспите мъртва кожа по тялото си. Всичко ставаше много бързо. Той още не беше свикнал с мисълта, че са стреляли по него — каквото и да бе стреляло — на Небо, и сега не можеше да проумее тази неочаквана нова ситуация.

През спуснатите му клепачи проникна нещо много ярко.

Отвори ги точно навреме, за да види ярко бяло петно. Всички бяха стиснали очи. Яркото нещо се беше показало само за секунда.

— Господи! — учуди се Виктор. — Това слънцето ли беше?

Мириан го погледна свирепо.

— Слънце ли? Разбира се, че не. Ти луд ли си?

— Тогава какво беше? — настоя Виктор.

Мириан поклати глава.

— Все забравям… ти не знаеш изобщо нищо, нали? Казват, че не е било винаги така. — Наближавайки повърхността, капсулата влезе в силен вихър и Виктор се олюля. — Затегнете коланите за приземяване! — извика той, а после каза на Виктор: — Това ярко нещо… е онова, което наричат „Вселена“.

Както се оказа, времето преди Уон-Ту отново да се почувства в безопасност беше наистина много дълго. Ужасно дълго, като се вземе предвид, че Уон-Ту не се реши да говори с никого.

Не че изгаряше от желание за разговор. Той беше почти отчаян. Толкова отчаян, че на два пъти се раздели на части за удобство да говори сам със себе си. Не беше удовлетворително, но продължи да се преструва, че ехото, което чува, е наистина интелигентен разговор — докато не си помисли, че това го прави почти глупав. Той спря да си говори. Дотогава обаче беше опитал почти всичко. Дори беше започнал да желае да може да говори поне с най-безопасното, глупаво материално копие Файв. Но това отдавна бе престанало да е възможно. Причината не беше в разстоянието. За двойките Айнщайн-Розен-Подолски разстоянието беше без значение. Причината бяха релативистичните ефекти от скоростта, с която се движеше копието. При скорост на движение толкова близка до c двойката вече не беше същата. Дори ако двойките АРП работеха нормално, разговорът щеше да е безнадежден, защото влизаше в сила разширяването — един миг за копието се проточваше в отегчително хилядолетие за Уон-Ту и останалата част от Вселената, — но този проблем не възникна, защото двойките АРП вече въобще не действаха и това тури край на всичко. Уон-Ту дори не очакваше отново да чуе за това копие.

После възникнаха друг вид проблеми.

Той забеляза, че ядрото на звездата му се пълни с пепел.

Това го разтревожи. Естествено не беше точно „пепел“ в смисъл на окислен остатък от химическо изгаряне; беше течна каша от хелиеви йони, останала от сливането на водородните атомни ядра. Той малко съжаляваше, че от множеството звезди беше избрал такава малко по-голяма от нормата. Да, когато звездата, на която живееш, е голяма, има много енергия за игра, но няма дълъг живот.