Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Не знам как да го направя — проплака копието.

— Не е необходимо — увери го мило Уон-Ту. — Ще откриеш, че аз вече съм се погрижил за това: след като напуснеш тази звезда, ти няма да помниш нищо за нея или за мен. И тогава новите ти приятели ще ти кажат всичко, което искаш да знаеш. Ще отговорят на всичките ти въпроси. Тръгвай, Травълър. Желая ти щастливо пътешествие.

Когато последните останали сензори на Уон-Ту го информираха за векторен взрив, отдалечен на няколко светлинни години, той се почувства по-спокоен. Бяха се хванали на уловката. Стрелянето по звездите G-3 щеше да спре.

Сега единственото, което трябваше да направи, беше да чака, докато другите се избият помежду си — може би доста дълго.

Както Виктор и Реза на друго място и в друго време, той не знаеше колко ще е това време.

Когато отвори очи, Виктор почти желаеше отново да ги затвори. Дори дългото спокойно спане във фризерите беше по-добро от тази лудница! Първо видя Реза — разтреперена и изплашена; опитваше се да му обясни нещо…

— Скоро ще кацнем на Нюманхоум. Намериха ни и ни размразиха…

А после се появи някакъв мъж с шотландска поличка, с брада и войнствен вид.

— Ако искаш да слезеш долу, събуди го, чуваш ли? Нямаме време за губене — изръмжа той.

А после и другите. Виктор успя да отвори очи достатъчно, за да ги види. Не познаваше никого. Висок, с мургава кожа, с шотландска поличка, гологръд и бос въпреки студа. Имаше и друг, без брада — приличаше на паж — с руса коса и с парцалив червен пуловер до коленете. Самата Реза носеше черни дрехи, нещо като памучна трикотажна риза, фланелени панталони и блуза с качулка, покриваща по-голяма част от лицето ѝ. Една друга жена беше със също такива дрехи, само че вместо черен нейният костюм беше на сиви и бели ивици като затворническа униформа.

— Кои са тези хора? — изграчи Виктор.

Лицето на жена му изчезна и мястото ѝ зае враждебният брадат човек в черно.

— Аз съм Мириан — каза свирепо мъжът. — Ние спасихме твоя безполезен живот. Ти беше замразен тук от стотици години.

— Предупредих те, че трябва да ги оставим замразени каза жената със затворническите дрехи.

Мириан не ѝ обърна внимание.

— Ти се събуди — каза той на Виктор — и идваш с нас долу.

— Долу? — промърмори като ударен Виктор. — Къде долу? — Никой не му отговори. На старата криогенна палуба имаше десетина души и всички бяха заети с поставяне на такелажни въжета на една от капсулите за слизане. Реза дойде при него с комплект черни трикотажни дрехи. Изглеждаше разтревожена.

— Облечи ги. Мисля, че ако не се приготвиш, просто ще ни оставят тук!

— Ще ни оставят тук? — Виктор примигна. — Тогава защо са си правили труда да дойдат и да ни размразят?

Неочаквано се чу недружелюбен смях — смееше се Мириан.

— О, ние не дойдохме да ви вземем. Трябва ни корабът. Дори не знаехме, че сте тук, докато не отворихме този контейнер, за да намерим нещо за ядене.

— Трябваше да ги оставим замразени — настоя жената в червено. — Сега какво ще ги правим?

— Ще ги свалим — каза мъжът с шотландската поличка. — Също и Мириан. Той ги събуди; ще ги отведе преди да са ни попречили.

— Аз не! — извика Мириан. — Аз съм част от този екип, Доро!

— Слизаш с тях — отговори грубо мъжът с шотландската поличка, — защото аз казвам така, а аз съм капитанът.

Виктор погледна безпомощно жена си. Тя поклати глава, помагайки му да завърже шнуровете на трикотажната риза.

— Събудиха ме преди година и половина, Вик. Знам за тях толкова, колкото и ти. Искаха „Арк“… не съм сигурна дали за да попълнят с антиматерия генераторите на „Мейфлауър“, или може би да го използват за изследване на останалата част от слънчевата система…

— Ние от Народната република не губим време за „изследвания“ — каза студено мъжът с шотландската поличка.

— Няма значение. Казват, че нещата на Нюманхоум вече не са така добри…

— Не разбирам — каза Виктор.

— О, Виктор — изстена жена му. — Опитай се. Живи сме.

Това поне не можеше да се оспори. Когато свърши с обличането, Виктор си каза, че просто да е жив въпреки рисковете само по себе си е чудесно. Чудесно? Не, почти чудо — размразен без микровълни, без заливане с течност за насищане с кислород, само топлина. И органите му, изглежда, работеха нормално. За момент той си спомни за умиращия ослепял капитан Бу, който им даде шанс да се спасят с надеждата да получи наградата си на небето. „Слава Богу, че Бу се върна към християнството — помисли си Виктор. — Без тази убеденост за небесна награда може би нямаше да е толкова готов да пожертва своя живот, за да спаси другите.“