Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Най-големият въпрос беше какво има отвъд сините мъглявини. И това, призна Уон-Ту с раздразнение, беше нещо, което той никога нямаше да може да открие, като гледа. Не поради разстоянието, което беше отвъд оптическата линия. Най-вече понеже там нямаше нищо за виждане. Докато газовите облаци, които образуваха галактиките, не започнеха да колабират, те изобщо не излъчваха никаква радиация.

Уон-Ту дишаше в топлото си уютно ядро много недоволен от факта, че природният закон не му позволява да види всичко . Трябваше да има някакъв начин! Ако не да види, то поне да разбере! „Има различни видове следи каза си той, — стига да си в състояние да ги разбереш…“

Някакво повикване наруши съсредоточеността му.

Каква досада! Особено след като точно в този момент той не искаше да говори с никое от децата си.

После с изненада разбра, че повикването не е от някое от децата му. Беше от онова достойно за презрение, с ниско ниво на интелигентност негово материално копие, Файв, което имаше невероятното нахалство да дръзне да го вика.

Дори за огромния интелект на Уон-Ту трябваше известно време, за да разбере какво се опитва да му каже Файв. Не, Файв не просто съобщаваше, той твърдеше, че обектът, който е унищожил, не е бил от онези странни неодушевени материални неща като комети или астероиди. Бил артефакт . И се движел . Имал собствен енергиен източник, който, Файв беше категоричен, идвал от нещо, което било наистина много рядко в неодушевената Вселена.

Енергията на артефакта определено се получавала от антиматерия.

Антиматерия! Уон-Ту се изненада. Никога не се бе сблъсквал с антиматерия, макар, разбира се, отдавна да знаеше, че тя може би съществува и понякога, рядко наистина, е съществувала в малки количества и за много кратко време. Но не това беше най-изненадващото. По-странно беше съобщението на Файв за онези малки независими обекти — направени от материя , — които бяха слезли на повърхността на неговата планета с контейнер, пуснат от големия артефакт. И сега бяха там.

Уон-Ту отдавна беше забравил възмущението си от Файв, който беше дръзнал да го безпокои. Това ново събитие беше твърде интересно.

Разбира се, то не беше важно . Нямаше начин такива мънички ограничени същества да могат да засегнат нещо, което беше интересно за Уон-Ту. Да не говорим, че около тях имаше нещо, което Уон-Ту намираше за противно, странно, отблъскващо . Не му беше лесно да разбере как могат изобщо да са живи.

Разбира се, на хората им беше също толкова трудно да разберат Уон-Ту. Причината беше съвсем същата, но с обратен знак. Материалните същества, хората, възприемаха Вселената в рамките на Нютоновите постулати; Уон-Ту я възприемаше релативистично и квантовомеханистично. Нютоновият възглед за света беше инстинктивно чужд на Уон-Ту, както за хората беше чужда квантовата механика, защото той самият беше явление на квантовата механика. Даже най-загадъчните частички не му бяха чужди, защото той бе направен от тях и живееше сред тях. Той можеше да ги разглежда така лесно, както едно човешко бебе разглежда пръстчетата на ръцете и крачетата си — по същия начин и с всичките си сетива, както бебето се вглежда в тях, докосва ги и ги сгъва, и прави всичко възможно да ги напъха в устата си.

Но когато тези същите частички забавеха движението си и свържеха своите енергии в покой — когато замръзнеха в твърда „материя“, — това за него наистина беше много отвратително.

Мина му през ума, че е много странно, че материалното му копие на Небо, изглежда, не споделя отвращението му от тези отблъскващи твърди неща, които беше открило. И не само това. Те се бяха появили на повърхността на планетата без предупреждение и копието скромно признаваше, че не само не ги е унищожило, но и че очевидно им помага да оцелеят.

— Каза ми, че си унищожил само обекта, от който са дошли — каза озадачен Уон-Ту.

— Да, точно така. И го отблъснах — потвърди копието. — Но направих това, защото той съдържаше антиматерия и генерираше сили, които можеха да застрашат задачата ми. А тези, малките, са доста безопасни.

— И доста безполезни — отговори троснато Уон-Ту. Копието почтително мълчеше. Уон-Ту се замисли за момент, после каза: — Сигурен ли си, че обектът с антиматерия не представлява проблем?

— О, да. В момента е на орбита, която ще го държи далеч от планетата, и няма енергия да промени тази орбита. — Копието се поколеба, после скромно каза: — Ти си ме учил да бъда любопитен. Тези неща от „жива материя“ са интересни. Да продължа ли да ги наблюдавам?