Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Уон-Ту съвсем не беше сляп за цветовете — той ги виждаше дори много по-добре от човешките същества с физическите ограничения на техните клетки и с навика им да живеят на дъното на кладенец от тъмен въздух. Това ще рече, че неговото зрение не беше ограничено до оптическите честоти. Очите му виждаха целия спектър на електромагнитна радиация. За него разликата между рентгенови лъчи и топлина беше по-малка от разликата между оранжево и синьо за хората. Достатъчно беше енергията да се излъчва с фотони, за да я вижда.

За неговия търсещ ум това беше особено важно поради явленията на червено отместване; защото в крайна сметка само червеното отместване му казваше колко далеч и колко отдавна е станало онова, което вижда.

Уон-Ту беше разбрал много отдавна, че Вселената се разширява. Направил го бе по същия начин като земните учени — бе забелязал, че светлите и тъмните линии от йонизирани елементи в далечните галактики не отговарят точно на тези от по-близките.

Хората ги бяха нарекли „Фраунхоферови линии“ 34 34 В астрономическата спектроскопия тъмни (абсорбционни) линии в спектъра на Слънцето или други звезди, причинени от селективна абсорбция на слънчева или звездна радиация със специфична дължина на вълната от различни елементи, съществуващи като газове в нейната атмосфера. — Б.пр. . Те се местели надолу с нарастване на разстоянието. Уон-Ту не ги бе нарекъл така, разбира се, но знаеше какво представляват. Те бяха светлината, излъчвана от даден елемент винаги с определена честота, когато един от неговите електрони прескочи от една орбита около атомното ядро на друга. И той знаеше какво означава червеното отместване. Това бе Доплеров ефект (макар че той не му бе дал същото име), причинен от факта, че този обект се отдалечава от него. Колкото по-голямо бе отместването, толкова по-бързо се отдалечаваше обектът.

На Уон-Ту му отне малко време (о, може би два милиона години — просто едно мигване с очи) да запълни всички празноти и да осъзнае, че колкото по-бързо се отдалечават обектите, толкова са по-далеч; и че Вселената се разширява! Всичко се отдалечава от всичко друго — навсякъде!

И тъй като Уон-Ту разбираше, че всеки път, когато гледа някой обект, отдалечен на милиард години, гледа милиард години в миналото, той разбираше, че гледа историята на Вселената.

Всичко беше подредено около него в обвивки, разделени по време и пространство. Онова, което виждаше наблизо, бяха галактики повече или по-малко като неговата. Те съдържаха милиарди звезди и имаха познати структури. Въртяха се главно около своя център на гравитация като спиралите на M-31 в Андромеда. Някои имаха в ядрата си силни радиационни източници — несъмнено огромни черни дупки. Други бяха относително спокойни. Но всички бяха относително доста еднакви.

Това беше вярно само за „неотдавнашните“ обвивки. По-старите бяха различни.

Около червено отместване 1 (горе-долу шест милиарда години след Големия взрив, когато Вселената е била само наполовина от сегашните си размери — всъщност приблизително когато Уон-Ту се бе родил) на повечето галактики процесът на изригване на звезди, изглежда, беше бил завършен. По-далеч и по-рано в техните газови облаци се бе извършвал термоядрен синтез и те бяха ставали на звезди.

На червено отместване 3 бяха квазарите. Там се бяха родили самите галактики. При червено отместване 3 всички обекти се отдалечаваха от него със скорост приблизително девет десети от скоростта на светлината и отиваха към точката, отвъд която не се виждаше нищо, защото се приближаваха до „оптическата граница“ — пределното разстояние и скорост, при която обектът се отдалечава толкова бързо, че неговата светлина изобщо не може да достигне до наблюдаващия. Времето, което Уон-Ту виждаше, отиваше все по-близко до ерата на Големия взрив.

Този регион му беше много интересен. Там, в тази най-далечна от концентричните обвивки на Вселената, той намери областта на сините мъглявини — мънички слаби сини обекти, които сигурно бяха новородени галактики, десетки милиарди, толкова далеч, че дори търпеливите очи на Уон-Ту не можеха да ги разграничат като отделни форми.

Сините мъглявини предлагаха много загадки за любопитния ум на Уон-Ту. Първата, най-лесната за разрешаване, беше защо мъглявините са сини. Уон-Ту намери отговор. Сините мъглявини, които виждаше, идваха от най ярката линия, излъчена от водородния атом, когато е възбуден. (Понякога я наричаха „линия алфа-Лиман“ в чест на учения, който пръв я бе изследвал подробно — но не от Уон-Ту). При източника си тази линия изобщо не беше видима за човешкото око; тя беше в ултравиолетовата част на спектъра. Но на червено отместване 3 или 4 се виждаше като синя.