Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Обаче би ли си шепнала през цялото време по ъглите с Родерикс?

— Какво искаш да кажеш? Да не би да ревнуваш?

— Мислех, че си моя жена, а не негова — хладно каза той.

— Твоя жена съм, по дяволите! Но не съм твоя собственост . Наистина съм твоя жена.

— Предполага се жената да е вярна на мъжа си — натърти той. — Ти се съгласи с това.

— Виж какво! — Реза почервеня от гняв. — Да не си мислиш, че… Той имаше нужда да приказва с някого… и с кого, ако не с мен? О, Вик! Ти си един долен мнителен мъж. Не искам да говорим за това сега. Не искам изобщо да говоря с теб! Ще си поприказваме по-късно.

— Разбира се, че ще си поприказваме — мрачно каза Виктор. Но не знаеше — и никой от тях не знаеше — колко далеч ще бъде това „по-късно“…

— Удариха совалката! — внезапно извика Бу; другите, наблюдаващи стенните екрани, също викаха, а после изведнъж радиовръзката със совалката прекъсна. На екрана Виктор и Реза наблюдаваха с ужас как от повърхността на планетата към тях се издига непоносимо ярка оранжева светлина — толкова ярка, че автоматичната защита изключи екрана.

„Арк“ се разтърси, сякаш ударен челно от друг кораб.

Капитан Бу на фиброоптичния перископ изрева от болка от попадналата в очите му непоносимо ярка светлина. Зад Виктор се чу металическият глас на алармената система на кораба: „Сензорният шлюз е разрушен. Сензорният шлюз е разрушен. Сензорният…“ В същото време друг механичен глас, по-дълбок и по-спокоен, не преставаше да съобщава, че уредите за управление на маневрения двигател не работят, а един трети извика: „Системите на функционират!“

Изглежда, всички аварийни системи на „Арк“ едновременно съобщаваха за авария. Аварийните съобщения се повториха още веднъж — и после още веднъж, този път самият „Арк“ трепна под тях, те полетяха на всички страни, докато се предаваше последното съобщение: „Налягането на въздуха пада.“

Нямаше съмнение, че е вярно. Виктор чуваше свистене на излизащ отнякъде въздух. Ушите му заглъхнаха. Белите дробове го заболяха. Зад очите си усещаше слаб, заплашителен натиск.

Реза се обърна от ослепения капитан Бу, на когото се опитваше да помогне.

— Нещо стреля по нас! — извика тя задъхано. — О, Господи! Бедните хора долу! Джейк няма да се върне!

Въпреки шока и ужаса Виктор я чу да произнася името му.

— Трябва да облечем скафандрите — извика Виктор, а после се наруга. „Какви скафандри? Всички отидоха на повърхността с приземяващата се група.“

Само капитан Бу въпреки ужасната болка бе запазил самообладание. Той сложи ръце на ослепените си очи и започна да издава заповеди, като искаше да му се докладва какво става.

Имаше добре отработено упражнение за инциденти със загуба на въздух. Вярно, предполагаше се, че целият екипаж ще участва в запушването на пробойната и ще затвори херметичните врати. Вярно също, че упражнението беше разработено за напълно различен „Арк“, какъвто не съществуваше от десетилетия, един „Арк“ с непокътнати части. При останало толкова малко от кораба, другото изгорено в реакторите за антиматерия или просто спуснато на повърхността на Нюманхоум, много складови, помещения бяха изгубени или преместени, а неочакваният удар от Небо беше съвсем разрушителен. Помещенията, където се съхраняваха парчетата за запушване на пробойни, вече не съществуваха.

Всъщност това вече не беше важно. Парчетата нямаше да помогнат. „Арк“ не само беше пробит, той беше издълбан от лазерните удари от повърхността на Небо. Частта от корпуса, където беше монтирана оптиката, беше изчезнала, напълно изгоряла; корабът беше сляп също като капитан Бу. На друго място горивото за помощния двигател беше експлодирало. Целият централен кил на кораба беше огънат; херметизиращите врати вече не се затваряха. Единствената част, която все още беше цяла — почти цяла, — беше останалото от старото фризерно отделение. Задъхвайки се в бързо разреждащата се атмосфера, Реза и Виктор издърпаха ослепения стенещ капитан през люка към криогенната палуба и го заключиха.

— Чакай! — извика Виктор. — Какво ще правим с Родерикс и другите?

— Не виждаш ли? Мъртви са! Затвори люка! — извика Реза. Виктор го затвори точно навреме. Въздухът в криогенното отделение беше разреден, но поне налягането оставаше постоянно.

— Ако тези изстрели ударят антиматерията… — започна Реза и не довърши.

Не беше необходимо. Ако онова, каквото и да бе то, което беше стреляло от повърхността, стреляше отново и ако удареше отделението с антиматерия, нищо друго нямаше да има значение. В горивната камера на „Арк“ не беше останала много антиматерия, но ако тя се взривеше, „Арк“ щеше да се превърне просто в мъгла от йони.