Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Никой от сензорите не откри нещо да се движи. На повърхността на Небо, изглежда, нямаше нищо, което да се премества физически. Капитан Родерикс, защитавайки своите оръжия, възрази, че там трябва да има някакъв вид живот — как иначе могат да се обяснят наблюдаваните конструкции? Биха ли могли да се построят сами? Но нямаше никакви следи от движения, които да могат да се свържат с живот и особено с цивилизован, технологичен живот — нищо като камиони, самолети, влакове — нищо, което да подсказва за онзи, който и да бе той, който бе построил металните конструкции. Изобщо нямаше следи от никакво живо, движещо се същество.

Докато разглеждаше внимателно екрана, Виктор каза:

— Дори и да не ги виждаме, аз мисля, че сте прав, капитан Родерикс. Логично е там долу да има някой. — И добави: — Баща ми беше прав.

— За какво е бил прав баща ти? — викна Родерикс. Знаеш ли какво представляват тези неща?

Виктор вдигна глава от екрана и едва сдържайки гнева си, каза:

— Не. Но мога да видя за какво са. Баща ми от отдавна мисли, че Небо и астрономическите събития са свързани. Очевидно е така! Погледнете онези рамкови антени. Всички са насочени право към слънцето!

Джейк Ланди се изправи, погледна Виктор, след това отиде и разгледа екрана.

Когато се обърна, се усмихваше — не щастлива усмивка, а плаха усмивка на облекчение на човек, чийто ум е ангажиран с труден въпрос.

— Според мен това решава въпроса за мястото на приземяването.

На следващата, предпоследна орбита четиримата избрани имаха прощална вечеря. Храната беше възможно най-хубавата. Всичко беше взето от старите криогенни складове на „Арк“ и подбрано най-вече заради вкусовите качества, а не заради енергийното съдържание. Успяха да направят нещо като яхния от зърно за посев и леща, а главното блюдо беше последната овца за разплод, печена.

Капитан Бу каза кратка молитва. Вино нямаше. Нямаше и много разговори. По едно време Бу вдигна глава от чинията си и без да се обръща конкретно към някого, каза:

— Знаете, че совалката трябва да се върне. Иначе няма да има никакъв начин да слезем пак на Нюманхоум.

Джейк Ланди се засмя.

— Какъв е проблемът, капитане? Да не мислите, че ще ви изолират на „Арк“, за да вземат кораба? — Очевидно Бу мислеше точно това. Джейк вдигна рамене и смени темата. — Жалко — каза той бавно, дъвчейки парче месо, — че никоя от тези породи няма да живее на Нюманхоум.

Малката Лу Фа, която също беше изтеглила едно от четирите билетчета се изправи и заяви:

— Не съм гладна. Трябва ли да чакаме още цяла обиколка? Не може ли да тръгнем сега?

И изведнъж и четиримата станаха и почнаха да се сбогуват с оставащите. След бърз поглед към Виктор Ланди придърпа Реза и я целуна. (Тя не беше инициатор на целувката, но изобщо не се възпротиви, забеляза Виктор.) След това бавно се качиха на совалката. Виктор и двама други затвориха люковете и отидоха в командната зала, където капитан Родерикс стоеше пред радарния дисплей на кораба, втренчил поглед в кривата на полета. Малката точка беше „Арк“, който пълзеше върху изображението на планетата Небо. Капитан Бу се изкашля, огледа се и започна да се моли на глас:

— Всемогъщи Боже, Който си всевиждащ съдия и вечен господар на всички нас, моля Те, грижи се за нашите приятели, предприемащи тази опасна мисия в Твое име…

— Старт! — извика капитан Родерикс. Корабът леко се разтърси: совалката се беше отделила.

Гласът на Джейк Ланди от високоговорителя през няколко секунди безстрастно съобщаваше разстоянието, височината и скоростта. На навигационния радар совалката се виждаше като яркочервено тяло, движещо се успоредно с тях, но изоставащо. Когато излезе от сянката на Небо, оптическите уреди също го хванаха — блестящ метал, падащ към Небо. Всички наблюдаваха — капитан Родерикс наведен над пулта за управление, капитан Бу — залепил очи на фиброоптичните тръби, останалите — втренчени в стенните дисплеи.

Виктор усети как Реза пъхна ръката си в неговата.

Не реагира. Не си дръпна ръката, но я почувства отпусната и безучастна.

Тя си издърпа ръката, погледна го и попита:

— Какво има?

Той упорито мълчеше. Дори не я погледна. Продължи да гледа екрана.

— Стига де — каза тя и гласът ѝ прозвуча недружелюбно. — Да не си се вкиснал, задето целунах Джейк Ланди за довиждане? Той се излага на истинска опасност, по дяволите! Ако беше отишъл Родерикс, дори и него щях да целуна!

Виктор си позволи да обърне поглед към нея.