Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Когато енергията от водорода най-после свършила, звездата колабирала.

„Цялата онази огромна маса падна като камък — би го нарекло може би едно човешко същество, — но много по-бързо и с много по-силен удар, отколкото някога е падал някой камък.“ Тя ударила ядрото, притиснала го отведнъж от всички посоки. Ядрото рикоширало. Четири пети от масата на звездата изхвърчали в пространството в огромни потоци от рентгенови и гама-лъчи, и неутрино, както и в топлина десет милиона градуса и ослепителна светлина; и когато тази страхотна енергийна маса полетяла през пространството, тя ударила вече компресираната маса газ — утробата, в която се намирал още несъществуващият родител на Уон-Ту.

Астрономите на Земята биха нарекли това „супернова звезда“. Хората също се чудели как са започнали нещата и разбрали, че тяхното собствено Слънце и много други са родени по този начин. Те рядко били виждали истинска супернова, разбира се — и нито една в своята собствена галактика — защото човешките същества не живеят достатъчно дълго, за да видят. Но знаели, че непрекъснато стават такива събития, стотици милиони пъти във всяка галактика.

Те обаче обикновено не водят до възникване на нищо подобно на Уон-Ту.

Суперновата, от която се беше родил родителят на Уон-Ту не била обикновена звезда тип I или тип II. Тя била от редкия вид, наречен от земните астрономи „супернова Уртробин“ по името на съветския астроном, намерил първия такъв вид звезда в една тъмна галактика в съзвездието Персей. Суперновите Уртробин не започват от обикновена супергигантска звезда с маса двадесет или тридесет пъти по-голяма от тази на земното Слънце. За супернова Уртробин се изисква един много рядък небесен обект, звезда, чиято маса е колкото две хиляди слънца.

Няма много такива звезди. Много земни астрономи отказвали да повярват, че такова свръхраздуто тяло може изобщо да се оформи — най-малкото отказвали, докато не започнали да извършват изчисления в релативистични ефекти и не видели, че в действителност това е възможно. Но когато една супермасивна звезда колабира, нейната експлозия не продължава само месеци. При нея е необходима цяла година, за да достигне максимална яркост. След това тя почва да потъмнява и това продължава десетилетия.

При такъв величествен удар валмото газ на родителя на Уон-Ту било свито и наситено. Това било достатъчно. Родителят му бил роден.

Такова събитие, водещо до такова рядко събиране на йонизирани газове, наистина не се случва често във Вселената. Не можеха да съществуват много такива същества през всичките милиарди години от Големия взрив.

В действителност Уон-Ту би решил, че неговият нещастен родител много вероятно е бил единственият — ако не беше видял разрушаването на някои далечни галактики и не бе разбрал, че трябва да са го извършили същества като него.

Той не искаше сегашната му галактика да бъде разрушена. Беше толкова неприятно да се мести…

Пътуването до Небо продължи дълго — сто и двадесет трудни дни, много време за всяка малка група хора, принудени да си правят компания. За Виктор пътуването беше жестоко.

Още щом се измъкнаха от ниската нюманхоумска орбита, започна да го обхваща тягостно безпокойство. Причина за това беше най-напред радиото; от повърхността започнаха да пристигат повиквания, изпълнени с изненада, отчаяние, после гняв. Още по-лошо стана, когато сестра му Едуина започна да му се моли, и съвсем лошо, когато даде микрофона на малката Таня. Беше почти сърцераздирателно да слуша как сладкото разтревожено гласче ги моли: „Мамо? Татко Джейк? Татко Виктор? Няма ли да се върнете у дома?“ Това накара Реза да избяга в празното товарно помещение, а когато Виктор я намери, тя плачеше неутешимо. После млъкна, не искаше изобщо да говори. Не само Реза. Всички имаха тревожни мисли; всички бяха раздразнителни и недоволни. А когато капитан Родерикс изведе „Арк“ в постоянна орбита около Небо и совалката беше заредена и готова да свали екип на повърхността, почти никой не говореше с никого.

В черния облак на безпокойството Виктор не преставаше да преценява отново и отново тяхното решение, като си задаваше едни и същи мъчителни въпроси. Наистина ли децата се нуждаят от тях у дома? Е, разбира се, да, но… И всъщност беше ли нужно това на хората ? Не беше ли, може би, техен дълг и те да са долу и да поделят онова, което ще дойде от неочакваното, необяснимо ново бедствие, което (може би) застрашаваше самото оцеляване на колонията? Е добре, може би беше така, но все пак…