Фредерик Пол - Планетата в края на времето

И всичко това му трябваше спешно, защото Уон-Ту не беше от търпеливите. Уон-Ту считаше за даденост двойникът му да се движи с възможно най-висока скорост. Файв работеше до изнемогване, за да го постигне. Не че се страхуваше от наказание. Сърцето на едно животно не работи, защото се страхува, че господарят му ще се ядоса, ако спре; то работи, защото е създадено да работи.

Когато, рядко, Уон-Ту си направеше труда да провери докъде е стигнал с изпълнение на задачата, Файв не се плашеше. Той беше щастлив да докладва, че работата върви.

Погледнато по същество, онова, което Файв трябваше да направи на планета, на която нямаше нищо, беше да създаде цял индустриален комплекс. Това му отне няколко седмици, но преди отливките на последната насочваща антена да бяха изстинали, той беше започнал да се обръща към всички от избраните от него единадесет звезди за подкрепа. За Файв това не беше трудно — не за едно почти пълно копие (макар и силно ограничено) на самия Уон-Ту.

Файв не обичаше да пита Уон-Ту. (Уон-Ту не го беше инструктирал да задава въпроси, а само да свърши възложената му работа.) Затова Файв трябваше сам да взима редица решения. Нарежданията на Уон-Ту бяха да ускори тази малка група звезди. А това сигурно означаваше да ускори най-малко една планета с тях — именно онази, на която беше самият той. Но какво да прави с останалите планети, спътници и по-малки обекти?

Файв дълго мисли, после реши да играе на сигурно и да ускори всичко. Разбира се, това направи задачата му малко по-трудна. Сега трябваше да задвижи не само една дузина тела. Бяха приблизително половин милион, включително всички астероиди и комети, достатъчно големи, за да си заслужава да се занимава с тях.

Беше обезкуражителна работа, но Файв не се обезкуражаваше лесно. Той умееше да върши различни видове сложни и трудни неща, само че не беше достатъчно интелигентен, за да разбере какви точно.

От време на време Уон-Ту се свързваше със своя единствен оцелял материален аналог. Файв не ставаше много за компания, но разговорът с него имаше и някои добри страни. Най-важната беше, че този вид разговор беше напълно безопасен, защото Файв беше глупав и никого нямаше да застраши Уон-Ту.

Лошата страна беше, че разговарянето с материален аналог беше ужасно скучно. На първо място, то беше отегчително бавно. На материалния аналог му трябваше безкрайно много време да произнесе най-обикновено изречение. От друга страна, какво би могло да каже едно такова бавно и недоразвито нещо?

Отговорът беше: не много.

Отначало Уон-Ту не проявяваше голям интерес към докладите на копието, в частност към онези, които бяха изпратени като „картини“. Уон-Ту не беше много добър по картините. Неговите рецептори работеха в девет пространствени измерения (макар че, вярно, шест от тях бяха недоразвити) и плоското изображение не му беше от голяма полза. Също така нещата с определени граници от всякакъв вид плашеха Уон-Ту, особено когато не течаха, нито флуктуираха. (Колко инертна беше материята!) За Уон-Ту придаването на някакъв смисъл на всички данни от получените от материалното копие картини беше като решаване на кръстословица. После, когато свикна с идеите, съдържащи се във „форми“ и „краища“, следващият въпрос беше: за какво служат всички тези „твърди“ неща? За какво бяха големите блестящи матрици, които строеше Файв и които господстваха от хоризонт до хоризонт, след като планетата оставаше винаги насочена към неговата малка звезда? („Енергийни акумулатори“ — беше информирал своя господар материалният аналог, но колко странно да се черпи енергия от външността на звезда!) За какво бяха онези спираловидни форми, които се сливаха в точка отвъд най-далечните планети на звездата? (Те бяха направляващи за гравискаларния поток, който теглеше цялата група.) За какво бяха дългите квадратни структури или куполи?

„Трябва да ги имам — протестира скромно Файв. — Те подслоняват материалните машини, които съдържат силите, извършващи работата.“

Разбира се, Уон-Ту беше оставил детайлите по изпълнението на задачата на материалното копие. Той не можеше да се занимава с такива дреболии. Материалното копие беше инструктирано да създаде гравитационна яма за онази звезда и съпровождащите я тела, в която те да падат — безкрайно, — и не му бяха дадени инструкции как да я направи. Сержантът трябваше да я направи и той наистина я направи.

Този вид развлечение бързо омръзваше и след няколко въпроса на Уон-Ту започна да му писва от отговорите. Точно преди Уон-Ту да прекъсне връзката с копието си и да потърси нещо по-интересно, той зададе важния въпрос.