Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Но все пак това, което вършеха, беше необходимо ! Те трябваше да научат какво става на Небо! Не беше ли така?

И дори да не беше, дори ако всичко бе престъпна глупост, отдавна беше станало много късно да се задават такива въпроси. Те се бяха посветили на тази задача.

Другата част на черния облак, обгърнал Виктор, беше трагичното състояние на неговите отношения с Реза. Нещо се беше объркало. През всичките тези сто и двадесет дни нито веднъж не се бяха любили. Вярно, че в оголения кораб нямаше уединено място. Вярно, че капитан Родерикс (за когото беше аксиома, че само заетият екипаж може да бъде може би щастлив — колко смешно беше да се използва думата „щастлив“ при настоящите обстоятелства) беше наложил сложна програма от упражнения и тренировки. Капитан Бу държеше строго за нейното изпълнение и през по-голямата част от времето всички бяха капнали от умора. Но Реза вече почти не говореше на Виктор.

За Виктор това беше още по-тежко, защото имаше хора, на които тя говореше, и един от тях беше Джейк Ланди. Така към всички съмнения и неудобства се беше прибавило и онова, което той никога не искаше да повярва: че ревнува .

Четирима души трябваше да слязат на повърхността на Небо със совалката. Никой не изяви желание. Никой и не отказа; трябваше да хвърлят чоп.

Когато Джейк Ланди се оказа един от избраните — а Виктор и Реза не, — Виктор не се зарадва, но и не беше съкрушен.

— Трябва да сме готови за всичко — непрекъснато беше заявявал капитан Родерикс и те почти бяха готови. Бяха изготвени планове за всякакви непредвидени обстоятелства, които човек може да си представи. Бяха измисляни аварии. Бяха създадени начини за отстраняването им. Всеки ден, понякога повече от веднъж на ден без предупреждение имаше упражнения. Екипажът непрекъснато тренираше какво да прави в случай на неочаквано разхерметизиране (шлемовете на главите, скафандрите на място) или загуба на енергия (аварийните акумулатори непрекъснато се презареждаха), или внезапна смърт или излизане от строя на някой член на екипажа — резерви за всяка работа, всеки трениран да върши всичко.

— Какво, по дяволите, мислите, че ще се случи? — попита Виктор един ден. Беше уморен до смърт.

Родерикс само го погледна и заповяда:

— Продължавай упражнението. Продължавай! Изпълни още веднъж упражнението за запушване на пробойна! Тези упражнения ще ви помогнат да оцелеете !

Когато не правеха тренировки, товареха совалката. Това не беше лесно, защото макар на „Арк“ да беше останало малко, което можеше да се вземе, те се стараеха да натоварят всичко, което можеха да свалят. Съобщителна апаратура. Записваща техника — капитан Бу ги накара да натоварят дори стария корабен дневник на „Арк“ за дежурствата. Дрехи за горещо време, дрехи за студено време — не можеха да са сигурни какво ще намерят долу. Сушена храна от някогашните аварийни запаси на кораба. Прясна (е, неотдавна размразена) храна от капсулите в криогенното отделение. Това беше една от главните задачи на Виктор събиране на всичко, което може да се яде, от старите капсули (колко странни бяха те и колко различни от тези на „Мейфлауър“! Бяха наредени в коридорите, където не беше по-студено от останалата част на космическия кораб — колко разточителна конструкция!). Освен това взеха пластмасови туби с вода и електрически фенерчета, и Гайгерови броячи, и уреди за нощно гледане, и фотокамери — всичко, което можеха да предложат ресурсите на стария кораб. Дори четири пушки — капитан Родерикс ги беше измъкнал от някакъв отдавна забравен шкаф — не защото някой наистина очакваше, че ще се наложи да стрелят по нещо, а просто за всеки случай.

Най-после стигнаха. Совалката беше натоварена. Не оставаше нищо друго освен да излети.

През цялото дълго пътуване сензорите на „Арк“ бяха фиксирани само върху една цел — Небо. На повърхността на загадъчната планета можеше да се види много малко. Пречеше облачната покривка — безформено бяла през деня, бездънно черна, когато бяха на намиращата се в сянка част на планетата — с изключение на няколко места, където под облаците отдолу се виждаше да свети нещо червено.

Инструментите им казваха много повече. Те отдавна бяха детектирали мощни емисии от повърхността — гама-лъчи, рентгенови лъчи, електростатични радиосмущения. Инфрачервените сонари показаха ясно очертани под облаците топлинни източници. Най-полезен от всички уреди беше радарът. С всеки ден радарната диаграма даваше все повече подробности. Радарните изображения се проектираха като холограми и показваха разнообразни структури с твърди краища. Имаше плоски, широки неща, които изглеждаха почти като сгради. Имаше неща с форма на лале, като фуния на стар грамофон, всички очевидно ориентирани към отслабващото слънце. Имаше оребрени метални черупки като черупка на костенурка и те бяха в две разновидности. Някои имаха наблизо нещо като антена; други бяха оградени от големи остри купища спирално извит метал.