Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— А звездите в твоята група? Има ли оцелели?

— Почти всички — докладва Файв. — Преди известно време две бяха повредени, но оттогава не е имало никакви атаки.

Уон-Ту не отговори. Беше точно, както очакваше. Тъкмо щеше да прекъсне връзката, без, разбира се, да си направи труда да прояви някаква учтивост и да каже довиждане, когато Файв издаде еквивалент на почтително покашляне и скромно съобщи, че се бил натъкнал на едно малко явление, което не бил очаквал. Нищо в банките данни, прехвърлени му от Уон-Ту, не загатвало с нещо, че материята можела да се организира в съвкупности, които изглеждали — е, как другояче да ги нарече? — повече или по-малко живи .

Дълго след като беше престанал да извлича от копието информацията, която то притежаваше за този нов вид „живот“, Уон-Ту лежеше в плазменото ядро, дишаше неспокойно и се чудеше на това интересно ново нещо. Колко странно ! От всичко, което материалното копие беше видяло, тези „живи“ неща бяха доста малки, доста неразвити (хората таксономисти 32 32 Учени, занимаващи се с всестранно описание на видовете животни, растения и микроорганизми. — Б.пр. биха ги нарекли мъхове, бактерии, безгръбначни и няколко вида цъфтящи растения) и сигурно съвсем тривиални във всякакъв голямомащабен смисъл.

Ето защо, разбира се, можеха да се определят само като „интересни“. Това сигурно по никакъв начин не беше важно . Сигурно нямаше начин тези неща евентуално да могат да повлияят на живота на Уон-Ту или на другите подобни на него.

Все пак беше странно, че през всичките тези милиарди години живот Уон-Ту никога не беше попадал на тях.

Вярно, че той рядко си правеше труд да се занимава с нещо материално — какъв беше смисълът? И вярно, каза си той честно, самият Уон-Ту беше доста млад, що се отнася до предполаганата продължителност на неговия живот. Но вината за това не беше негова. Самата Вселена беше само около два пъти по-стара от Уон-Ту, макар той вече да беше решил, че тя ще оцелее много пъти по толкова (и, ако имаше късмет, и той щеше да оцелее заедно с нея). Животът на материята беше естествено съвсем преходен. Той беше също твърде нов на сцената, реши за себе си Уон-Ту, защото някакви „бол-парк“ (не че Уон-Ту знаеше нещо за бол-парковете) изчисления му показваха, че е необходимо много време за случайно възникване на този материален живот.

Той обаче видя как може да се случи такова нещо. Бяха достатъчни само някакви случайни комбинации на частички, които съвсем случайно се оказват с организационни и репродуктивни възможности.

Знаеше и че не е невероятно същите случайни явления да са създали и собствения му живот.

Всъщност чрез такива случайности беше възникнало не съществуването на Уон-Ту, а това на неговия прародител. Това уточняване обаче беше маловажно. Родителят на Уон Ту (тъй като бе съвсем самотен, той не си беше направил труда да си даде име) беше направил почти копие на себе си, когато бе създал Уон-Ту, и Уон-Ту имаше същата памет, каквато имаше и неговият „баща“.

Което в случая не беше много. Освен другите съображения по това време родителят му не беше бил много умен — е, бил е невръстен в края на краищата! Цялата му система едва ли бе възлизала на повече от двеста или триста милиарда частички и никоя от тях не се бе интегрирала напълно с другите. Но след като бе израснал през вековете и наистина бе станал много умен и доста любопитен, Уон-Ту бе мислил много като какво ли трябва да е било това събитие.

В един момент неговата галактика (старата, онази, която Уон-Ту бе напуснал, когато бе станала необитаема) се бе обърнала на оста си и краят на един от спиралните ѝ ръкави сигурно бе минал през „плътна вълна“, от удара бе компресирано парче йонизирани газове.

Това трябваше да е било само началото. То не бе създало родителя на Уон-Ту. Само бе направило възможно последвалото не след дълго събитие да го създаде.

Това събитие трябваше да е настъпило, когато една особена звезда от твърде рядък вид бе стигнала до края на своя живот на водородно горене. Много голяма звезда, така че изразходвала водорода си доста бързо. После, когато по-голяма част от нейния водород се превърнала в хелий, тя останала без гориво за синтез и била обречена на неприятности.

Звездата можела, разбира се, да продължи да гори хелий, превръщайки го в още по-тежки елементи. Но били необходими четири водородни ядра за получаване на едно хелиево, така че когато се стигнало до хелий, горивото било четири пъти по-малко. По-лошото било, че горенето на хелий не давало толкова много енергия. А старата звезда точно била започнала да свършва енергията си. Енергията ѝ била необходима, за да запази формата си, защото само налягането на огромната вътрешна топлина поддържало външните ѝ слоеве да не се сгромолясат в ядрото ѝ.