Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Били Стокбридж го погледна пренебрежително, но капитан Родерикс каза гневно:

— Говориш глупости, Газа. Това е невъзможно. На първо място на Нюманхоум сега има твърде много хора и няма да се поберем всички. На второ място как ще докараме всички тук? Нямаме флот от хиляда совалки, за да ги извозим.

— По-лошо е, капитане — намеси се Били Стокбридж. Фурет Газа го погледна враждебно и попита:

— Какво значи по-лошо?

— Ние дори не знаем дали тези други звезди имат планети — обади се Виктор, но Били поклати глава.

— И това не е. Няма значение дали имат планети, или не; те няма да са ни от полза. Проверих ги. Те също угасват. Просто онова, което виждаме, е отпреди шест години, затова не изглеждат много различни… но са различни, Газа. И във всеки случай…

Той спря.

— Във всеки случай какво, Стокбридж? — попита капитан Родерикс.

Били вдигна рамене.

— Във всеки случай можем да използваме по-добре останалото в двигателя гориво.

— Искаш да кажеш да се опитаме да извадим горивото и от двигателния модул? Но това е много трудно, Стокбридж. Нали се разбрахме, че ще пренесем само резервите. Във всеки случай там е по-голямата част от горивото… достатъчно за захранване на генераторите на „Арк“ за още пет или дори десет години. Не е необходимо да правим работата си по-трудна, отколкото е.

— Прав си — каза Били и стисна устни.

Освен безкрайната работа по рязане на метал и подготовка за пренасяне на гориво най-голямата друга работа беше да останат живи, което означаваше да ровят из фризерите на „Арк“ за храна. Когато дойде редът на Виктор, партньор му беше Джейк Ланди.

Виктор все още чувстваше известно напрежение в присъствие на Ланди, но Ланди изглеждаше съвсем спокоен. Той беше търсил из фризерите храна и по-рано и беше дружелюбен и снизходителен, когато Виктор се опита да извади едно от чекмеджетата на фризера и не можа да отвори ключалката, различна от онези на „Мейфлауър“.

— Дай на специалиста — предложи любезно услугите си Ланди и бързо я отвори.

— Чудесно — каза Виктор кисело, когато чекмеджето леко се плъзна навън. Наистина трябваше специалист да работи с фризерите на „Арк“, защото според Виктор те бяха лошо проектирани. „Мейфлауър“ беше от следващото поколение и поради това по-добър. В „Мейфлауър“ температурата на цялата фризерна секция благоразумно се поддържаше между околната и тази на втечнения газ, докато на „Арк“ фризерните чекмеджета просто бяха струпани в камери, които приличаха на моргите на Земята.

Виктор стоеше и гледаше. Ланди бръкна в чекмеджето с дебелите си ръкавици и от него излязоха облаци бяла пара.

— О, мамка му! — изруга той погнусен. — Не погледна ли табелките? Това не става, освен ако не очакваш да ядем мостри от сперма на малки бозайници.

— Какви табелки? — попита Виктор.

Ланди го изгледа търпеливо, след това запечата чекмеджето, изчисти с пръст скрежа от табелките на две съседни чекмеджета и каза:

— Ето. Това може би ще свърши работа. Яйца от костенурки и… я да видим какво е това? Май някаква риба. Подръж сака, докато ги извадя.

Внимателно заизважда пакетите — не можеха да видят какво има в тях, защото те веднага се покриваха със скреж, и почна да ги слага в сака.

— Засега това ще ни стигне — каза той, когато сакът се напълни наполовина, затвори чекмеджето и се обърна, готов да тръгне, когато забеляза как го гледа Виктор и попита: — Какво има?

Виктор се колебаеше. След това, без да знае точно какво ще каже отвърна:

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става все пак?

Ланди го погледна замислено, после се обърна и разсеяно потърка и почисти табелката на вратата.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— По дяволите, не разбираш! Попитах Реза и тя нищо не ми каза. Били също няма да ми каже. Но съм адски сигурен, че има някаква тайна! Отначало мислех…

Спря. Не искаше да каже, че първата му мисъл, когато видя Реза и Ланди да си шепнат, беше — е, не чувство на ревност , но поне любопитство какво си говорят.

— Мислих си за какви ли не неща, но не можах да измисля нищо — завърши той.

— Какви неща?

— Не знам! Затова питам! — И изведнъж се впусна и предположения. — Случайно да е Небо? Били винаги е смятал, че трябва да отидем там. Тази идея му е втълпена от баща ми, разбира се. Но тя е налудничава.

— Защо мислиш, че е налудничава? — попита Ланди. Гласът му бе заинтересован и съвсем не отбранителен.

— Ами… просто е налудничава. Какво ще правим, ако отидем там?