Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Що за глупост! — възкликна Виктор, забравил чашата си. Но когато помисли, разбра, че има смисъл, ако човек е готов да поеме рисковете. Разбира се, прехвърлянето на резервното гориво щеше да е трудна и опасна работа. Трябваше да претоварят смъртоносен запас от изключително избухлива антиматерия по напълно необичаен начин — но ако опитът излезеше успешен, щеше да даде на Хоумпорт години допълнителен живот дори и слънцето да продължеше да изстива.

Виктор погледна баща си.

— Наистина ли ще стане?

Пал Сорикейн кимна.

— Проектът вече е одобрен. Сега произвеждаме допълнително кислород и водород за гориво за старата совалка. Разбира се, тя не е използвана от години след последната смяна на екипажа…

Виктор не го остави да завърши.

— Искам и аз да участвам — заяви той.

— Помислих си, че ще искаш — спокойно каза баща му. — Капитан Бу и капитан Родерикс също искат да участват… първият командир на „Ню Арк“ на отдавна извършеното пътуване от Земята… и естествено Били и Джейк, и Реза. Но ще ни трябват поне двадесет доброволци. Ще продължи най-малко половин година и после…

— И после какво? — попита Виктор.

Баща му го погледна несигурно. Джейк и Били бяха извърнали очи настрана.

— И после — каза баща му — може би ще можем да се заемем с други важни неща.

Излитането беше ужасно и болезнено, но стигнаха. После започна тежката работа.

За пръв път от повече от тридесет нюманхоумски години Виктор беше в „Ню Мейфлауър“. Мускулите, свикнали с живота на планетата, бяха забравили уменията за работа при микрогравитация и той се блъсна десетки пъти в стените и таваните преди да се научи да контролира движенията си.

В бързината за приземяване колонистите бяха оставили кораба непочистен, а екипажите, които бяха оставени на борда да се грижат за магнитохидродинамичните генератори, не си бяха направили труда да го почистят. Извън малкото пространство, което заемаха екипажите, навсякъде беше покрито със смет. Парчета от счупени мебели, изхвърлени хартии. Развалена храна. Във фризерната секция дори имаше един мъртъв кон, отдавна мумифициран, но все още ужасно вонящ отблизо. Дузина хора от екипажа на совалката започнаха да подготвят системите на „Мейфлауър“ за зареждане. Виктор и четиринадесет други се откъснаха от бавния орбитален дрейф и се насочиха към „Арк“.

Долу разпростряна като на длан се виждаше Нюманхоум. Планетата вече не беше синя. Най-близките до тях части бяха бели и не всичко бяло беше облаци. Близките до полюса океани бяха започнали да замръзват. Някои планински езера се бяха превърнали в глетчери, над по-голяма част от Великия океан бушуваха страхотни бури. Виктор и Реза гледаха надолу към облачните върхове, където над Хоумпорт, изглежда, настъпваше друга зимна буря. Градът беше започнал да се вкопава — щеше по-лесно да се стопли под земята, отколкото на повърхността със студените ветрове.

— Надявам се Едуина да е завила добре децата промърмори Реза.

Зад тях Джейк Ланди каза утешително:

— Тя е добра майка, Реза, макар че има някои странни идеи. И след като свършим, долу ще има достатъчно енергия — поне за известно време.

В „Ню Арк“ беше по-лошо, отколкото в „Мейфлауър“. Екипажите не бяха имали никаква причина да оставят кораба годен за живеене. Вътрешните генератори все още работеха, захранвани с минималното количество антиматерия, останала в машините. Така през всички тези години изоставеният кораб беше поддържан — е, не топъл, но поне над точката на замръзване. Фризерите на „Арк“, с техните недокоснати резервни запаси от организми и клетъчни култури, бяха все още в добро състояние. Онова, което най-много липсваше, беше светлината — колонистите от „Арк“ бяха изнесли почти всички лампи и всичко друго, което можеше да бъде свалено от кораба, за непосредствено използване долу на Нюманхоум. Но помощните двигатели за поддържане на станцията все още бяха годни — всички въздъхнаха с облекчение, като видяха това, защото иначе задачата за прехвърлянето на гориво щеше да е много по-трудна.

Когато пуснаха двигателя за среща с „Мейфлауър“, от соплото блъвнаха потоци плазма, сякаш машините са били използвани само преди дни. „Арк“ запълзя към „Мейфлауър“, а работните екипи започнаха да срязват вътрешната преграда и внимателно — о, много внимателно — да демонтират ограничителните магнити, които държаха антиматерията на място.

В тази работа нямаше място за грешка. Ако антиматерията дори за миг се допреше до нормална материя, дори и при най-малко докосване, щеше да последва взрив, който да разпръсне всичко — и хората от Нюманхоум щяха да видят в небето изригване на звезда преди да ослепеят от взрива.