Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Това не означаваше, че бяха съвсем еднакви. Дори еднаквите копия с времето и поради „химията“ на звездите, на които са заселени, започват да се различават. Уон-Ту беше много предпазлив в разговора с Хейг-тик. След като размениха бележки по изригването на звездите (никой не обвиняваше открито за това другия, но и никой не изключваше тази възможност), Хейг-тик каза:

— Забеляза ли? Няколко групи звезди се движат.

— О, да — отговори спокойно Уон-Ту. — Чудя се какво става.

— Да — каза Хейг-тик. За момент настъпи тишина, после той добави: — Това ме безпокои. Не бих искал да причиним хаос и в тази галактика. Не ми се ще да се местя. Наистина ми харесва там, където съм.

— Означава ли това, че тази звезда е хубава? — попита Уон-Ту, пропускайки един удар. — Знам, че обичаш големите горещи звезди.

— Защо да взема джудже, когато мога да имам гигант? — отвърна Хейг-тик с жест, еквивалентен на повдигане на рамене. — Те са много по-добри. На тях има много повече пространство . И толкова много енергия .

Уон-Ту отговори с еквивалент на тихо и невидимо кимване. Той знаеше добре какво харесва Хейг-тик. Той самият беше харесвал същите неща, когато създаде Хейг-тик — преди да реши, че преместването през няколко милиона години на нова звезда, когато големите ярки звезди ставаха нестабилни, е прекалено голямо главоболие.

— Кажи ми, Хейг-тик, сигурен ли си, че ще се махнеш преди звездата ти да претърпи колапс 29 29 Нарастване на масата на звезда бяло джудже, докато гравитационните сили я направят нестабилна и ядрото експлодира, изпарявайки по-голяма част от бялото джудже и произвеждайки огромно количество светлина. — Б.пр. ? Тези O-звезди изгарят всичкия си водород толкова бързо и тогава…

— Кой е споменавал звезда O-тип? — отговори с насмешка Хейг-тик.

„Сърцето“ на Уон-Ту трепна от задоволство, но той запази спокойствие.

— Някоя от големите, горещи млади звезди… може да се превърне в капан.

— Не и тази — похвали се Хейг-тик. — Току-що се преместих; на нея ѝ остава още много време. Много повече време — добави той, с тон, който едва не прозвуча като заплашителен — отколкото остава на мнозина от нас, ако цялата тази снайперистка стрелба един към друг не престане.

Щом свършиха „разговора“, Уон-Ту, много доволен от наученото, започна да търси в звездния си каталог. Търсеше звезда от вида, който хората-астрономи наричаха Уолф-Райет 30 30 Изключително горещи бели звезди със странен спектър. Една типична звезда от този тип има диаметър няколко пъти по-голям от диаметъра на Слънцето и е хиляди пъти по-ярка от него. — Б.пр. — по-гореща и по-млада дори от O-звезда — най-младата от този вид, която може да намери.

После с известно сантиментално съжаление събра своите облаци от гравифотони и гравискалари и ги запрати при най-вероятния кандидат. Бедния Хейг-тик! „Правя само онова, което трябва да се направи“ — успокои Уон-Ту сам себе си.

Ако имаше нещо, което можеше да изплаши Уон-Ту, това беше мисълта за собствената му смърт. Звезди, галактики дори Вселената — всички те имаха определен живот и той можеше хладнокръвно да приеме загубата на всяка от тях. Ако някой от неговите другари беше взривен, той би понесъл и това — винаги би могъл да създаде за компания нови (като внимава този път какви сили да имат те).

Мисли напрегнато известно време върху неприятния въпрос. Уон-Ту беше добър ученик по астрофизика и космология. За него това не беше абстрактна наука. Беше материята, от която беше направен неговият живот. Той разбираше физиката на големите и малките…

И можеше да предвиди времето, когато нещата можеха да започнат да стават доста неприятни за него, дори ако преживее настоящите разправии.

Когато тази конкретна звезда Уолф-Райет беше история, Уон-Ту (стискайки метафорично несъществуващи „палци“) отново извика Хейг-тик по АРП-комуникатора. И отново бе разочарован, когато Хейг-тик му отговори.

Хейг-тик го беше излъгал за звездата си.

Но Уон-Ту видя хумора в това и се развесели — да, и дори почувства известна гордост от своя първороден.

И Пал Сорикейн постигна своето желание. Астрономите от Земята наистина възприеха термина „звезди Сорикейн-Мтига“ за описване на този клас аномални обекти — чак до времето, когато тяхното собствено слънце не стана такава.

Куин Сорикейн-Макган беше не само първото „законно“ дете на Виктор и Реза — бяха ѝ сложили прякор „Нек“, съкращение от „не е копеле“, — тя беше и последното. Реза се възстанови почти напълно, но никога нямаше да може да има деца. Предвид очертаващото се бъдеще на Нюманхоум нито Реза, нито Виктор бяха убедени, че искат друго.