Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Искам да кажа както трябва . Защо мислиш са всички тези неприятности? Отдръпнахме се от религията. Сега плащаме за това!

Докато се връщаше от болницата в безлунната нюманхоумска нощ, Виктор се почувства объркан. Той знаеше, разбира се, че в Нюманхоум религията се съживява — всъщност съживяваха се нови и нови религии. След като се разделиха на две групи, мюсюлманите сунити и шиити не бяха престанали да се делят: разделиха се отново по въпроса къде се намира изток и след това отново за календара. (Как може да се определи времето на първата поява на новата луна, когато започва рамазанът, след като не се вижда никаква луна?) Баптистите отказаха да отстояват единна християнска църква с унитарианците; римокатолическата църква се отдели от гръцката ортодоксална и от епископалната. Дори капитан Бу се обяви за върнал се във вярата християнин и обяви всяка друга душа на Нюманхоум за обречена да гори във вечния огън на ада.

На третата година след спектралното отместване на Нюманхоум имаше двадесет и осем отделни религиозни институции, с претенции за общо хиляда и четиристотин души членове — разделени във всичко с изключение на единодушното презрение към трите хиляди други колонисти, които не принадлежаха изобщо към никаква религия.

Виктор посети баща си и го намери да седи самичък на прага на собствения си дом втренчен в небето — и пиещ.

— О, по дяволите ! — изруга Виктор и се намръщи.

Баща му го погледна невъзмутимо и му предложи:

— Пийни едно. Не е лошо, от картофи е. Няма да те убие.

Виктор категорично отказа, но седна и загледа баща си със смесено чувство на недоумение и гняв. Старецът дори не изглеждаше пиян. Изглеждаше трезвен. Уморен. Но най-вече изглеждаше потънал в мисли, сякаш в ума му имаше нещо, което не искаше да излезе.

— Реза ще се оправи — каза Виктор сърдито, защото Пал Сорикейн изобщо не се бе сетил да попита.

Баща му кимна.

— Знам. Стоях в болницата, докато не казаха, че е вън от опасност. Тя е много силна жена, Вик. Добре направи, че се ожени за нея.

Объркан и леко успокоен, Виктор добави:

— Значи си се върнал тук и пиеш да го отпразнуваш?

— Опитвам се — каза весело Пал. — Не изглежда да има голям ефект.

— Какво им става на всички? — избухна Виктор. — Целият град е странен! Чух хора да се бият в името на Бога дали има един Бог или трима. И на нито едно лице няма усмивка…

— Знаеш ли какъв ден е?

— По дяволите, разбира се, че знам. Петнадесети зима, нали?

— Днес е денят, в който трябваше да пристигне „Ню Аргози“ — каза баща му. — Нощес не бях единственият, който пиеше. Поради тази причина всички се чувстват отвратително… само че може би аз имам по-голямо основание от повечето.

— Сигурно — каза възмутено Виктор. — Ти винаги имаш основание. Не можеш да разбереш защо изригват звезди, не знаеш какво става на Небо, изваден си от равновесие поради спектралните отмествания… и прибягваш към пиене. Всяка причина е добро основание да се натряскаш, нали?

— Така смятам, да — каза баща му спокойно.

— О, по дяволите , татко! Каква е ползата да се тревожиш за тези далечни неща? Защо не се стегнеш и не заживееш като всички нормални хора, вместо да мислиш за неща на милиони километри от нас, неща, които не ни засягат?

Баща му го погледна спокойно и си напълни чашата.

— Ти не знаеш всичко, Вик — отбеляза той. — Знаеш ли къде е Били Стокбридж?

— Нямам представа! И не ме интересува. Мисля за теб.

— Подготвя общоградско събрание за утре. Трябва да им съобщим нещо. Предполагам ще кажеш, че това не ни засяга. Вече месец двамата наблюдаваме доста внимателно слънчевата радиация — откакто Били забеляза в нея нещо странно.

— И какво е това странно нещо?

— Всъщност нямам предвид „странно“ — каза извинително баща му. — Страхувам се, че изобщо не е странно. Решихме да не казваме на никого, докато не се уверим напълно; не искахме да разстройваме хората, докато това не стане абсолютно необходимо…

— Кажи за какво става дума, дявол да те вземе!

— За слънчевата радиация, Вик. Намалява. С всеки ден слънцето излъчва все по-малко топлина и светлина. Много скоро хората ще го забележат. Много скоро…

Той спря и се замисли за момент, после отново си наля.

— Много скоро тук ще стане студено — каза той, вдигна чашата си и се загледа в нея.

Макар че Уон-Ту беше много повече от човек, той имаше някои човешки черти — дори такива, които някои хора може би считаха за привлекателни. Например изпитваше същата радост от добре свършената работа като всеки човек, отдаден на някое хоби.