Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Какво става с теб? — извика накрая Виктор. — Да не искаш да се отровиш? Нямаш ли какво да правиш със собствения си живот?

Пал Сорикейн се наведе да завърже крака си малко по-стегнато.

— Не е да нямам какво да правя — обясни той. — Просто не знам как. Никой не знае. Всички сме тъпи, Вик; не знаем какво става. Не само относно факта, че Нюманхоум се движи… Господи, ние не знаем дори какво става на Небо.

— Какво да става на Небо?

— Не знам ! Точно това е въпросът. Виждал ли си снимки напоследък? Всичките онези проклети облаци… Не можем да видим нищо с оптически уреди.

— Облаците не са изненада — започна Виктор.

— Нищо ли не помниш? — гневно възкликна баща му. — Небо беше съвсем суха! Сега… сега не знам откъде е дошла всичката тази водна пара. И не е само това. Нещо там излъчва високоенергийна радиация и аз не знам какво е, нито знам защо го прави.

— Това има ли нещо общо с, хм, с факта, че ние се движим?

— И това не знам! А видя ли новите Доплерови отмествания? Ние не само се движим, ускоряваме се. — Пал изглеждаше по-отпаднал и по-отчаян от всякога. — Ако това продължи, скоро ще достигнем скоростта на светлината. Знаеш ли какво означава това?

— Защо… — Виктор се замисли, после примигна. — Да не се опитваш да ми кажеш, че може да има релативистични ефекти? Ще изпаднем ли във времезакъснение 28 28 Забавяне на времето в съответствие с теорията на относителността, което се получава в система на движение относно външен наблюдател и което става очевидно, когато скоростта се доближава до тази на светлината. — Б.пр. както при пристигането на „Мейфлауър“ тук?

— Един Господ знае! — извика триумфиращо баща му. — Аз определено не знам! И никога няма да узная, защото на никого не му пука ! — Той облиза устни, избягвайки очите на Виктор. После стана, предизвикателно докуцука до шкафа и извади бутилка. Докато си наливаше, каза: — Не мога да спра да мисля, че има някаква връзка с Небо. Ако можех да накарам проклетото градско събрание да изпрати сонда, бихме могли да разберем нещо! — изръмжа той. Но те не искат да изразходват ресурси.

— Това е предлог, татко — каза строго Виктор. — Не желая да говоря за космически кораби, искам да говоря за теб. Ако не престанеш с тази отрова, ще се убиеш.

Баща му се усмихна, лицето му бе мършаво и оскотяло.

— Накарай ги да изпратят една сонда и ще оставя пиенето и ще отида с нея.

— Не мога да направя това. Знаеш, че не мога.

— Тогава — каза баща му — следващото най-добро нещо, което можеш да направиш, е да си гледаш работата.

При следващото пътуване Виктор взе на кораба и семейството си.

Беше експеримент. Реза беше квалифициран навигатор, макар да не бе практикувала скоро. Въпреки че корабът не се нуждаеше от двама навигатори — той едва ли се нуждаеше и от един, — винаги имаше нужда от допълнителна работна ръка за контролиране скоростта на ротора и двойна проверка на местоположението спрямо звездите — макар че сега, когато отчитаха по секстанта положението на някоя звезда, не знаеха доколко тя е на правилното си място. Някои от паралактичните отмествания сега се забелязваха дори със секстант.

Алис Бегстайн отказа да даде Шан на новата брачна двойка, затова отплуваха без него. Знаеха, че няма да могат да пътуват заедно повече от веднъж или дваж, защото когато дойдеше бебето, Реза трябваше да остане на сушата най-малко един сезон. Но си струваше да се опита и сега всички бяха доволни. Отначало Таня страдаше малко от морска болест, но заболяването беше повече психологическо, отколкото реално — Великият океан се държеше добре, както обикновено. Децата обикаляха кораба. От екипажа винаги се намираше някой да ги наглежда и да се грижи Таня да прекарва определените часове на корабната обучаваща машина. Бебето беше толкова щастливо на кораба, колкото и навсякъде другаде, а Реза се наслаждаваше на новото изживяване. Лежаха на слънце; на Южния континент обикаляха из хълмовете и се къпеха в тихия прибой. Когато се връщаха, Виктор почти желаеше това да продължи вечно.

Умовете им, разбира се, не преставаха да се измъчват от неизвестността за онова, което ставаше с Вселената.

Това тревожеше дори Таня макар и главно, разбира се, защото виждаше, че възрастните се тревожат. И когато вечер я слагаше да спи, Виктор с желание правеше онова, което Пал беше правил толкова често за него. Историите, които ѝ разказваше, бяха за Земята и за продължителното пътуване до Нюманхоум, и за звездите. През последната нощ преди да пристигнат той стоеше с нея на палубата пред кухнята. Вечерята къкреше на печката, турбините тихо бръмчеха. Таня присви очи към залязващото слънце и попита: