Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Избраха комитет от дванадесет души да събере цялата налична информация и да изготви доклад. Пал Сорикейн беше в него, разбира се. Също и Били Стокбридж, старата болна Франсес Мтига (докарана със самолет специално от западния архипелаг) и старият (но съвсем не болен или слаб) капитан Бу Венгза. Щом комитетът съобщи онова, което всички вече знаеха, се вдигна гора от ръце.

— Ако ние можем да видим, че не се намират там, където трябва да са, защо те не могат да го видят? — попита някой.

Пал Сорикейн се изправи и се люшна на изкуствения си крак; не беше пил много, но личеше, че е уморен.

— Вече може би могат. Не забравяйте, че са все още почти на една светлинна година. Съобщенията, които получаваме от тях, са изпратени преди две нюманхоумски години.

После се обади една жена от Делта:

— Но ние сме ги уведомили какво става, нали?

— Разбира се! — отговори капитан Бу. — Те обаче още не са получили нашето съобщение. Скоростта на светлината е еднаква във всички посоки. — После се обърна към другите от комитета. — Какво има, Били?

— Брат ми иска да попита нещо — каза Били.

Фреди Стокбридж се беше изправил; беше учил за свещеник достатъчно дълго, но тъй като нямаше папа или кардинал, накрая сам се беше ръкоположил. Той сграбчи един микрофон и извика:

— Можете ли наистина да ни кажете какво става?

— Казахме ви всичко, което, можем — отвърна Пал Сорикейн. — Данните са ясни. Нашата малка местна звездна група се движи спрямо останалата част на галактиката… и се ускорява. Изглежда, някакви други групи също са започнали да се движат в различна посока, но не сме сигурни. Колкото до причината за това… един Господ знае.

— Да, точно така. Ние не знаем, но Той знае — твърдо каза Фреди Стокбридж.

След събранието Виктор придружи Реза до дома ѝ. Тя спря до къщата и загледа звездите. После каза:

— На мен не ми изглеждат различни.

— Във всеки случай през повечето време не мога да видя цветове — призна Виктор. — Всичките ми изглеждат еднакви: просто светли точки. Всъщност разликата не може да се види с просто око.

Тя потрепери, макар че както почти всяка нюманхоумска нощ беше влажно и топло, и каза:

— Хайде да нахраним децата.

Не продължи дълго. Виктор откри, че е очарован от гледката, на която не беше свикнал: как Реза прегръща бебето, шепне му, сменя пеленките и го храни. Усещането не беше сексуално. Във всеки случай той не мислеше , че е сексуално, макар че имаше и нещо такова. Беше просто привлекателно.

— Работата покрай децата е доста много — каза той съчувствено, когато отново излязоха навън.

— Много е за един човек — съгласи се тя. „Доста остро“ — помисли той и се почувства неудобно.

— Виж, ако искаш — започна смутено Виктор, — от време на време мога да взимам бебето… искам да кажа, когато съм в пристанището.

Тя поклати глава.

— Не става. То се нуждае от дом. А пък аз от съпруг.

Сега Виктор определено се почувства разтревожен.

— Съпруг? Наистина ли? Би ли желала… хм, искам да кажа, ще си съгласна ли да се любиш само с един човек до края на живота си?

— Като при брак? — Тя помисли сериозно за момент, после се обърна и го погледна от упор. — Верността важна ли е за теб, Виктор?

Той се почувства попаднал в капан.

— Аз… — Виктор се поколеба, размишлявайки върху онова, което ще каже и какво би могло да означава то. — Да, мисля, че съпружеската вярност е важна — каза най-после той.

— Вероятно бих могла — каза Реза. — Да, сигурна съм, че бих могла… искам да кажа, ако сме женени.

Беше съвсем вярно, че не можеха да видят някаква промяна в цвета на звездите, не и с невъоръжено око, но въпреки това промени имаше. В една посока звездната светлина беше отместена към синьото, в другата — към червеното. И отместванията растяха с всяка седмица.

Сега Пал Сорикейн имаше какво да прави. Двамата с Били Стокбридж прекарваха цялото си време в разглеждане на спектрограми и търсене в банките данни на всички възможни сведения, които можеха да хвърлят светлина върху проблема, и макар всички да излизаха безрезултатни, те продължаваха да се опитват да разберат какво, по дяволите , става в тяхното малко космическо пространство.

Спектралните отмествания не засягаха най-близките звезди — това бяха установили доста отдавна. В пространство с обем шест хиляди светлинни години имаше около дузина такива звезди — включително въглените от един от старите избухнали обекти „Сорикейн-Мтига“. Техните спектрограми бяха непроменени. Слънцето на Нюманхоум не беше близко до центъра на този обем, а почти в края — така че Сорикейн отговаряше язвително на колонистите, които (как суеверието се подхранва от неочакваното!) мърмореха, че е богохулствено безразсъдство да се колонизира пространство, в което има някакви променени неща.