Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Не, просто се беше случило (по някакъв начин!) този обем от пространството да се отдели от останалата част от галактиката. Или тяхната малка група от дванадесет звезди и всички свързани с тях планети, луни и обикалящи по орбита вехтории бяха започнали (по някакъв начин) бързо да се движат по посока на съзвездието Дева, или останалата част от галактиката (отново по някакъв начин — никой не можеше да се сети за някакъв механизъм, който би могъл да направи това да се случи) бързо се отдалечаваше от тях.

Разбира се, всичко това беше ужасяващо.

Нещо повече. Беше невъзможно . Един основен природен закон — закон непоклатим, който стоеше в оснозата на научното знание, елементите на движението, които бяха фундамент, създаден от Исак Нютон и потвърдени от всички учени след него — просто беше нарушен.

Да се мисли сериозно върху това означаваше човек да разбере, че като учен изобщо нищо не знае. Науката просто грешеше .

Но как беше възможно това?

Живеещите на Нюманхоум хора не можеха да се съмняват в науката . Науката ги беше докарала на тази планета. Те не бяха земеделци от третия свят или скотовъдци. Бяха химици, инженери, физици, генетици, минералози, агротехници, математици, доктори, металурзи — почти всеки възрастен от двата колониални кораба имаше научна степен в някаква област и всеки ден те предаваха това знание и тази нагласа на ума на децата си.

Резултатът бе изгаряща дилема, която просто не можеше да бъде разрешена.

Единственият начин за оцеляване беше изобщо да не се мисли за това — поне дотогава, докато можеха да си го позволят. В края на краищата останалата част от техния свят все още се държеше както трябва. Вярно, още съществуваха онези необясними емисии от обгорялата повърхност на планетата Небо, но тя беше много далеч. На повърхността на Нюманхоум и в обикалящите по орбита стари негодни кораби над нея всичко оставаше нормално. Посевите растяха.

А най-добрата новина беше, че здравните екипи накрая бяха намерили микроорганизъм, който може да се развива в човешкия организъм и да унищожава спорите на чумата. Така нуждата от марлените маски отпадна.

Но когато комуникациите с „Ню Аргози“ се превърнаха от шок в паника, от изгубена надежда до отчайващото разбиране, че корабът никога няма да кацне на Нюманхоум, защото планетата се отдалечава от него по-бързо, отколкото той се движи към нея — тогава всичко стана много лично.

Виктор и Реза най-после се ожениха — на 43-ти през пролетта на колониална година 38. Сватбата беше шумна и весела. Но късно вечерта, докато стояха на балкона за последна глътка вино преди да си легнат, Виктор дълго гледа звездите. Нощта беше ясна. Можеха да видят как светлата точка на „Мейфлауър“ се плъзга по южния хоризонт по орбитата си.

— Ще станем ли доброволци? — попита Виктор младоженката.

Не беше необходимо да го пита какво има предвид. Тя знаеше. Колонията най-после се беше почувствала достатъчно силна, за да отдели втечнен газ за гориво за ракета. Най-после един нов екипаж от доброволци скоро щеше да излети в космоса да смени уморения екипаж на орбита, да им даде възможност след всичките тези години да слязат долу, да стъпят на планетата, за заселването на която бяха летели над двадесет светлинни години в космоса.

— Може би следващия път. Когато децата станат малко по-големи — отвърна тя, сложила ръка в неговата. После попита: — Звездите не ти ли се виждат различни?

Беше въпрос, който не преставаха да си задават. Виктор замислено присви очи и каза:

— Не знам. Не мисля.

Малкият Джен излезе на балкона. Беше пъхнал пръсти в устата си, с другата си ръка хвана роклята на Реза, без да откъсва очи от Виктор. Зад него два пъти по-голямата му сестра, Таня, дъщеря на Джейк Ланди, си играеше кротко. Джен почти не беше свикнал с Виктор, защото макар че той беше прекарвал с него поне по час-два всеки път, когато корабът му беше в пристанището, Джен беше виждал много повече други мъже.

Виктор вдигна момчето. Джен не се възпротиви, но не пусна полата на майка си и тя се видгна чак до кръста ѝ. Майка му се засмя и я издърпа от малките пръстчета.

— Защо се държиш за роклята на майка си? — попита учудено Виктор. — Сега ние сме семейство, нали?

Реза го погледна и попита:

— Харесва ли ти да бъдем семейство?

Сериозен въпрос, изискващ честен отговор.

— Разбира се — отвърна Виктор и кимна да покаже, че наистина мисли така. — Ние сме чудесно семейство. Всичките — добави той. — Твоите и моите, и нашите деца… имаш ли нещо против, ако вземем и Шан?