Фредерик Пол - Планетата в края на времето

„Много жалко“ — каза си той хладнокръвно. После, просто за да върши нещо, изпрати импулси, които да превърнат още три възможни цели в супернови.

Колко чудесно щеше да е, ако всички можеха да живеят в мир…

Но той трябваше да се защити. Дори ако това означаваше да взриви всички звезди в галактиката освен своята собствена.

Когато инженерите от комуникационния център отидоха при Пал Сорикейн, за да се опитат да си обяснят какво не е наред с получаваните от тях излъчвания от третия междузвезден кораб, старецът за момент ги погледна без да разбира. После се удари по челото и простена:

— Господи! Трябваше да се сетя!

Не се беше сетил обаче. Никой не се беше сетил. Покрай цялото вълнение и безпокойство, и страх, предизвикани от движенията на съседните звезди, никой не се беше сетил, че това може да се отрази на пристигането на междузвездния кораб „Ню Аргози“.

А се беше отразило.

Вярно, съобщенията, които още идваха от „Ню Аргози“, бяха съвсем нормални дори бодри. Корабът беше още на фазата на забавяне, все още много далеч. Следователно щеше да мине почти година преди комуникационният център на Нюманхоум да може да получи нещо, което третият кораб можеше да каже относно неочакваното отдалечаване на дузина звезди и обикалящите по орбита около тях небесни тела.

Инженерите не очакваха да чуят такова нещо. Очакваха пристигащите от „Аргози“ сигнали да поддържат постоянна честота, както би трявало да бъде. Това обаче не ставаше.

Сигналите също имаха Доплерово отместване 27 27 Известно като Доплеров ефект — промяна в честотата, с която вълни (звук или светлина) от даден източник достигат до наблюдател, когато източникът и наблюдателят са в движение един спрямо друг така, че честотата нараства или намалява в зависимост от скоростта, с която разстоянието намалява или нараства. — Б.пр. .

Никой не искаше да повярва във вероятното обяснение на това отместване, но честотата систематично нарастваше. Повече не можеха да се съмняват.

„Ню Аргози“ не беше част от пространството, в което се намираха те. Нюманхоум се движеше. „Аргози“ не се движеше заедно с него.

Най-страшното, което опъваше нервите на колонистите, беше, че на „Ню Аргози“ още не знаеха какво става. В техните предавания се съобщаваше, че всичко е наред, че няма изобщо никакви проблеми, че дори онези досадни, тревожни звездни избухвания са престанали — и те очакваха да пристигнат на Нюманхоум навреме.

Сега това вече беше невъзможно, тъй като Нюманхоум беше станала подвижна.

Това беше от голямо значение лично за всеки колонист. „Ню Аргози“ не беше просто астрономически обект. Той беше нещо, което всеки от тях очакваше с нетърпение. Беше Дядо Коледа, натоварен с подаръци. На „Ню Аргози“ имаше хора — повече, отколкото бяха докарали двата първи кораба, още три хиляди замразени тела, предназначени да бъдат размразени и да се присъединят към първите колонисти на Нюманхоум — много от тях приятели, колеги, дори роднини на пристигналите по-рано.

На него имаше и друго.

Беше натъпкан с неща, които не бяха от първостепенна важност и поради това не бяха натоварени нито на „Арк“, нито на „Мейфлауър“, но които колонистите много желаеха. Имаше пиана и цигулки, духови инструменти и тромпети; имаше хиляда нови видове цветя и около хиляда и петстотин вида птици, диви животни и членестоноги, каквито на Нюманхоум без „Ню Аргози“ никога нямаше да има. Имаше чудесен изкуствен спътник със слънчево захранване, който беше единственият им шанс да произвеждат повече антиматерия, за да попълват намаляващите запаси в орбита. Имаше и три малки совалки за изследване на системата. И най-вече той носеше надежда: носеше обещание за едно бъдеще — че колонистите на Нюманхоум не са окончателно, напълно откъснати от Земята…

И тази надежда се беше изгубила.

Колонистите трябваше да проведат събрание, за да обсъдят проблема. Разбира се, на него не можеше да се реши нищо — не можеше да се вземат никакви полезни решения. То просто даваше възможност всеки да чуе и да каже всичко, което можеше да се каже, — а след това, след катарзиса, да се върнат в реалния свят — което означаваше Нюманхоум, единственият останал им свят.

Макар че епидемията беше покосила мнозина, на Нюманхоум бяха останали живи 3300 души. Единствените на възраст над четири години, които не присъстваха, бяха екипажите на орбита, по море или малките групи на Южния континент и по други населени части на планетата. Две хиляди и шестстотин души се събраха на хълма край града, високоговорителите бумтяха.