Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Не ми каза какво означава „може би“ — подсети я той.

— Не е ли очевидно? Ако някога успееш да преодолееш сексуалното си влечение към Мари-Клод, може би аз все още ще съм свободна. Обади ми се тогава.

Той се усмихна — не искаше да вземе казаното на сериозно, опитваше се да го обърне на шега.

— Аз ли трябва да ти се обадя? Няма ли ти да ми се обадиш?

— Вик — каза тя сериозно. — Аз ти се обаждам още откакто бяхме ученици. И продължавам да получавам сигнал „заето“.

Виктор отиде на друго погребение — беше умряло по-голямото дете на Алис заедно с всичките хиляди, между които майка ѝ. Алис щеше да остане за известно време вкъщи с Шан.

Погребението беше по-лошо от онова предния ден. С решението, взето на градското събрание, да има отделни погребения за мюсюлмани беше отстранена много малка част от проблема. Китамур Харади беше мюсюлманин, но беше сунит . И не искаше съпругата му да бъде погребана с шиити. Затова беше изкопан по-малък гроб за втората мюсюлманска секта.

И тогава действащият равин на общината (бяха само двама) също се зарази от треската на сегрегация и заяви, че еврейските погребения трябва да се извършват на отделно място, където да се издигне звездата на Давид.

Виктор не виждаше смисъл в това. Поставени в гроба, всички трупове бяха еднакви. „Добре поне — мислеше той с остатъка от чувствата си на християнин, който не е ходил на черква от кацането си на планетата — че католиците и протестантите, дори квакерите и унитарианците не възразяват срещу общия гроб за своите мъртви.“

Не и досега, във всеки случай.

Тази вечер той се остави баща му да го убеди да отидат да видят какво прави Били Стокбридж. Не защото мислеше, че може да бъде интересно, макар че всъщност беше, а за да поддържа някакъв контакт със стареца. Не беше точно сдобряване. Но най-малкото не и издигане на по-висока стена между тях.

Не отидоха в обсерваторията, а до малката стаичка под радиочинията, която Пал Сорикейн беше измолил за астрономическия център. Но Били го нямаше.

— Не знам къде може да е отишъл — каза Пал Сорикейн и се намръщи. — С толкова много умрели всичко се обърка… дори не съм говорил с него от седмици. Е, хайде да видим какво е намерил. Мисля, че това е текущата му програма. Нека да ѝ хвърля едно око…

Той отиде до пулта и седна да разгледа екрана — най напред с любопитство, после се намръщи.

— Но това не е Небо — каза той, като разсеяно подръпна с една ръка марлената си маска, а с другата почеса отрязания крак. — Погледни. Правил е звездни спектрограми… много. Виж тук, наблюдавал е група ярки звезди. Това тук е Бетелгейзе… това тук… момент — Пал Сорикейн се намръщи. — Виж това.

Виктор послушно погледна, опитвайки се да си спомни какво знае за звездните спектри. Спомни си само, че с гледане не може да се каже много за тях; трябва да се направи грижливо сравнение със стандартни спектри, за да се види нещо значимо.

— Какво да видя? — попита той.

— Всички абсорбционни линии са разбъркани — възкликна Пал Сорикейн. — Погледни алфа-линиите на водорода! Виж, Бил е направил две серии от спектри за всяка звезда, едната наскоро, другата преди година-две. Техните честоти са отместени… — Той погледна екрана. — Не. Бил е добър наблюдател. Не може да е допуснал грешка. Нещо става систематично.

— Всички звезди ли са сбъркани?

— Не! Виж съседната група… звезди на разстояние пет или шест светлинни години. Те не са се променили. Но по-далечните… Това е невъзможно!

— Какво е невъзможно!

— Виж, по дяволите! Тук, всичко в тази посока, е с червено отместване… всички останали са със синьо. Това не може да бъде, Вик, просто не е възможно. Освен ако…

— Освен ако какво?

Пал Сорикейн поклати глава и изръмжа;

— Нека да намерим Били.

Не те намериха Били Стокбридж, а той тях. Качваше се бързо по хълма, когато ги видя да слизат. Пал Сорикейн започна гневно да го разпитва, но Били само поклати глава и каза:

— Да отидем в обсерваторията. Трябва да ви покажа.

— Това е стара звездна снимка — обясни Били, когато седна и изкара на екрана изглед на небето негатив — черни точки на бял фон. — Сега ще наложа върху нея онази, която току-що направих. — Броят на звездите изведнъж се удвои, а след това, когато Били заработи на клавиатурата, те започнаха да се движат. — Един момент да ги регистрирам… — Доколкото Виктор можа да види, звездите изведнъж се сляха.

После образът започна да пулсира, като сърце, биещо с ускорен пулс, два пъти в секунда.