Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Корабът се плъзна и се прилепи към плаващия док. Виктор видя баща си — чакаше го.

Това го изненада. Виктор го огледа критично и видя, че баща му се е обръснал, но не се е сресал; беше облякъл чиста, гладена риза, но панталоните му бяха кални, макар улиците да бяха сухи. Веднага разбра какво означава това.

Баща му пак беше пиян.

Корабът спря и огромната зурла на тръбопровода за зърно се издигна над дока, спусна се в отворения трюм и започна да засмуква товара. Виктор взе капитанската си чанта, преметна я през рамо и слезе. Баща му каза:

— Майка ти е болна.

Само и направо това. Никакво „Здравей синко“ или „Лоши новини“. Направо: „Майка ти е болна“; и посочи с палец двойния велосипед.

Амелия Сорикейн-Мемел наистина беше болна. Много болна. Първото нещо, което му казаха докторите, колкото се може по-деликатно — но те имаха много малко време да бъдат деликатни или внимателни — бе, че са съвсем сигурни, че умира.

Беше пневмония или емфизем, или грип. Нещо, пренесено от земемерите от делтата на континента от другата страна на планетата.

Бяха пренесли някаква плесен. Запазила се там като паразит на някакви топли водораслови организми от водните плитчини, тя беше намерила в човешките дробове нов дом. За крайбрежните водорасли тя беше обикновен паразит. Само малко забавяше растежа им. За хората беше фатална.

Майка му преживя още седемнадесет болезнени часа. През цялото време хриптеше и се мъчеше да си поеме дъх, дори когато ѝ подаваха кислород с маска, дори след като я поставиха в камера с достатъчно налягане да вкара кислород в дробовете ѝ, дори когато навлажняваха вдишвания от нея въздух с достатъчно силни фунгициди.

Фунгицидите вероятно подействаха на плесента и може би дори я ликвидираха, защото когато майка му умря, лицето ѝ отново беше розово вместо мъртвешки синьо от недостиг на кислород. Но въпреки всичко умря.

Амелия Сорикейн-Мемел не беше единствената, която умря. За два месеца умряха две хиляди и осемстотин колонисти — почти половината от населението на Нюманхоум преди ужасените биолози да открият — не лекарство, не, а фунгицид, който убива спорите върху марлената маска преди да влязат в дихателната система. Фунгицидът миришеше на тор, но това беше малка цена срещу опазването на човешкия живот.

Не само животът на хората беше застрашен. Застрашен беше животът и на целия грижливо развъден добитък — с изключение на рибите, — на всички овце, кози, говеда, кучета, коне, сърни трябваше да се поставят намордници с маски. Всички се съпротивляваха, но оцеляха…

Всички с изключение на котките.

Никой не можа да накара нито една котка да остави мократа маска върху устата и носа си. И котките загинаха до една: котката нямаше господар и не признаваше друг закон освен своя собствен, дори ако трябваше да умре. И наистина измряха.

Когато се върна в дома на родителите си, Виктор отвори вратата и спря.

Вонеше на бира и повръщано. Баща му хъркаше проснат на пода до леглото. Беше се изпоцапал, на леглото и на пода имаше петна от урина и повръщано. Беше свалил изкуствения си крак и лежеше и го стискаше като любима жена.

Виктор не за пръв път виждаше баща си пиян, но сега беше най-зле. Не можеше да повярва, че може да изпита такава омраза към стареца. Не се изплаши, че баща му умира. Почти желаеше да е така. Сложи чантата си на масата, отмести празните бутилки и се заслуша в дрезгавото, задавено хъркане.

„Мръсно копеле“.

Някаква сянка от входа го накара да се обърне. Били Стокбридж надзърташе през вратата, зад него бе майка му.

Дори в този момент Виктор изтръпна като видя Мари-Клод. Беше с по-къса коса от последния път, с двойна брадичка, която не си спомняше да е виждал. Домашната ѝ престилка с нищо не допринасяше за подобряване на външния ѝ вид.

Дори с ужасната фунгицидна маска беше красива.

— Не знаех, че си тук — каза тя. — Много съжалявам за майка ти.

— Дойдохме да закараме баща ти в болницата — добави Били.

— Там сега имат по-важна работа от тази да се грижат за пияници — каза презрително Виктор — и се стресна, като видя припламналия гняв на лицето на Били Стокбридж. Мари-Клод клекна до баща му, повдигна единия му клепач с пръст, опипа покритото му с пот чело и каза:

— Не е просто пиян. Има остро алкохолно отравяне. Може да умре. Помогни на Били да го занесете в болницата.

Виктор не можеше да откаже на Мари Клод, което не би направил за баща си. Свали одеялото от леглото и претърколи стареца на него. Били го погледна сърдито, но му помогна. Виктор вдигна баща си на рамо — и усети, че мръсотията се просмуква през одеялото. Мръсотията нямаше значение. Тя беше просто поредната омраза, която вече го изпълваше.