Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— След малко се връщам — каза той и изнесе баща си. Били Стокбридж тръгна намръщен подир него.

Когато се върна (след като бяха приели баща му в болницата — на един сламеник на пода, защото леглата бяха заети от умиращи), Мари-Клод беше отворила прозорците, беше изчистила нечистотиите от пода, беше изхвърлила празните бутилки и мръсните дрехи. Дори беше направила чай. Наля една чаша на Виктор и седна.

Изглеждаше бледа, измъчена и разсеяна.

— Ще се оправи ли? — попита тя.

Виктор вдигна рамене.

— Лекуват го.

Всъщност дори докторът изобщо не се беше поколебал да приеме Пал Сорикейн. Още преди Виктор да си тръгне го измиха и го включиха на система за попълване на изгубените течности и електролити. Докторът каза, че ще минат поне четиридесет и осем часа преди Пал да може да се прибере. (Странно, че хората все още казваха „четиридесет и осем часа“, сякаш това беше нормална единица за време.)

— Били искаше да остане с него — добави Виктор.

Мари-Клод кимна разсеяно, сякаш мислеше за нещо съвсем друго — макар че зад фунгицидната маска на лицето ѝ той не можеше да каже за какво мисли.

— Били много обича баща ти — каза тя.

Виктор я погледна учудено.

— Защо?

— А защо не? Пал е добър човек. Ти си много строг към него. На него му беше трудно да се приспособи към изкуствения крак, а и болестта на майка ти… — Каза го спокойно, сякаш съобщаваше прогноза за времето. Гласът ѝ отговаряше на онова, което изразяваше лицето ѝ.

Нещо с Мари-Клод не беше наред. За момент през ума му премина естествената мисъл — болестта? — но не, успокои той сам себе си, не можеше да е това. Болните безпогрешно се разпознаваха по задъхването и борбата за въздух, по посинялото лице. При Мари-Клод нямаше такива признаци. Въпреки това Виктор я погледна разтревожено и попита:

— Добре ли си?

Тя го погледна въпросително, след това се поколеба и замислено му наля още чай.

— Сега никой не е добре. Но аз ще бъда. — И без никаква връзка попита: — Защо не се ожениш за Тереза Макган?

Виктор насмалко да се задави с чая.

— Говориш като майка ми.

— Значи майка ти е била умна жена. Тъй като тя вече не може да говори, аз ще говоря от нейно име. Ти трябва да имаш истинско семейство, а не само по някоя кукличка тук-там. Ожени се за Тереза. Или за някоя друга. Защо не?

— Защото единствената жена, за която искам да се оженя, спи с всеки на Нюманхоум освен с мен — отговори той дръзко и ожесточено.

Тя го погледна озадачено.

После, едва видими над маската, видя бръчици край очите ѝ. Усмихваше ли се? Тя сложи ръката си върху неговата и каза:

— Скъпи! Имаш ли представа колко важен си бил ти за моя морал през всичките тези години?

Той отдръпна ръката си и изръмжа:

— По дяволите, не ме покровителствувай !

— Нямам такова намерение — каза тя извинително, за момент го изгледа изпитателно, после затвори очи, сякаш примирена, отвори ги и каза: — Изпи ли си чая? Тогава да спрем този разговор. Аз съм много стара, за да се оженя за теб. И много стара за любовна връзка с теб, имам предвид трайна. Но ако наистина искаш да правим любов… веднъж… е, защо не?

Дълго след това Виктор не видя Мари-Клод. През целия следващ ден ходеше усмихнат — беше почти единственият в колонията, който се усмихваше, и хората го гледаха изненадано и понякога гневно. Виктор продължаваше да изживява всеки момент и всяко докосване от чудното си сливане с Мари-Клод. В леглото тя беше онова, за което беше мечтал дори още преди пубертета, а действителността не беше в никакво отношение разочароваща. Бяха нежни един към друг — с марлени маски на лицата, целуваха се през тях с всичката отвратителна миризма и вкус — и всичко беше фантастично. Тя се задъхваше, стенеше и накрая изхлипа, извика и се отпусна разтреперена и обляна в сълзи.

Виктор се стресна и разтревожи, без да знае каква е причината.

Тя не се появи на масовото погребение, когато заедно с майка му бяха заровени още четиридесет и двама души. (Дори тогава Виктор почти не можеше да скрие едва видимата усмивка, която се появяваше от време на време на лицето му, докато плачеше.) На гробищата избухна ужасна — и напълно неочаквана — свада: беше във връзка с религиите. Мюсюлманите не искаха техните мъртви да бъдат погребани заедно с неверниците и след като те дадоха ясно да се разбере това, някои от другите секти също започнаха да роптаят. Капитан Бу трябваше да изреве с всички сили, за да възстанови реда. Същата вечер спешно беше свикано градско събрание. Озлобени хората си крещяха през сълзи и марлени маски. Накрая се взе решение в бъдеще погребенията да бъдат разделени по вероизповедание.