Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Нямам нищо против, но мисля че на Алис няма да ѝ хареса. От друга страна, тя прекарва в морето много време и наистина не би трябвало да взема момчето със себе си. То трябва да ходи на училище. — И млъкна по начин, който показваше, че не е казала всичко.

— Какво има? — попита озадачено Виктор.

Реза погали Джен по главичката.

— Предполагам, че ти самият няма да престанеш да пътуваш по море, нали? — отговори тя и го погледна.

— Не, защо да престана? Това е моята работа, а… — Мина му една мисъл. — Безпокои те, че пътувам с Алис ли?

— Не.

Но определено беше обезпокоена. Виктор виждаше достатъчно ясно това.

— Виж, мога да взема друг кораб — каза той и си помисли, че има много неща, свързани със семейството, и че ще трябва да мине много време, за да свикне.

— Ако искаш — каза тя.

Той не каза, че въпросът е какво иска тя — вече беше научил поне толкова за семейния живот.

— По този начин ще мога да съм тук, когато Алис е в морето, така че ще можем да вземем Шан при нас — каза той.

— Ще бъде добре — каза Реза, загледана в звездите. — Ако сложиш Таня да спи… аз ще накърмя бебето… ще се върна след минути. И ще можем да консумираме брака си.

Животът на колонията продължаваше. Когато меденият месец свърши, Виктор Сорикейн откри някои от недостатъците на семейния живот. Радиооператорът на кораба беше неомъжена млада жена, казваше се Нуредин, и нормално очакваше той да я приеме в леглото си. Сега обаче това не му изглеждаше нормално. А когато се върна в колонията, беше дори по-радостен да види жена си, отколкото беше очаквал. Тя не си беше губила времето. Беше бременна от четвърт нюманхоумска година и това щеше да продължи още малко повече от година. Коремът ѝ съвсем определено се беше закръглил, движенията ѝ бяха малко тромави — но не и в леглото.

Ако човек успееше да изкара от ума си някои затормозяващи, нерешими въпроси като например „Какво, по дяволите, става с Вселената?“, животът протичаше доста хубаво. Имаше дори едно честване — големият криогенен комплекс с фризери на хълмовете край Хоумпорт най-после беше завършен. Това означаваше, че сега щяха да имат гориво за отдавна бездействащата совалка, защото станциите за втечняване на газ, които поддържаха работата на фризерите, можеха да произвеждат течен водород и кислород за захранване на малък космически апарат.

Това беше голям плюс — макар Виктор с огорчение да научи, че не е включен дори в резервния списък на космическите пилоти — имаше твърде много други преди него. Но това все пак беше радостно. Фризерите бяха основно философско обещание — не, адски близко до религиозно обещание — за бъдеще. Бяха построени да траят дълго и бяха големи . Бяха предназначени да поберат всички замразени образци и тъкани — всичко, което хората на Нюманхоум бяха оставили след себе си — от диви кестени и атрофирали черни дробове на алкохолици до африкански мравояди и молци, и саламандри. Фризерите бяха най-добрата им връзка със Земята, напълно автоматично зареждани с енергия от геотермалните кладенци — и построени да издържат хиляда години…

И сега обречени да останат до голяма степен празни, защото големите товари замразени биологични материали от „Ню Аргози“ никога нямаше да пристигнат.

Нищо чудно, че честването беше съвсем кратко и скромно.

Имаше и други лоши новини. През тази година съвсем неочаквано умря Ибитсам Кхадек, все още настояваща колонията да проведе изследване на кафявото джудже на дядо ѝ. Майката на Реза, Розалинд Макган, също беше зле със здравето — изглежда, никой не можеше да каже какъв точно е проблемът, освен че може да са някакви много закъснели последици от неоткрито вътрешно „изгаряне от фризера“.

Пал Сорикейн беше започнал отново да пие.

И още по-лошо, Реза съобщи на Виктор, че е започнал да си прави домашно пиене. Наоколо имаше достатъчно местна растителност и тя определено ферментираше лесно в алкохол, но беше глупаво някой да го пие.

— Как са децата? — попита угрижено Виктор.

— Добре са — отговори Реза. — Едуина е доста израсла малка госпожица, знаеш. Тя и момчетата живеят със Сам и Сали Брод… те нямат собствени деца, макар много да се опитваха. — Тя се поколеба. — Може би трябва да наминеш да ги видиш.

— Ще намина — обеща Виктор. — Но първо трябва да говоря със стареца. Макар да не вярвам, че ще ме послуша завърши тъжно той.

Така рано на следващата сутрин Виктор отиде в дома на родителите си. Баща му, който тъкмо ставаше, изслуша нетърпеливо бащинския съвет на сина си.