Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Капитаните Бу и Родерикс и тримата оцелели инженери от двата кораба — Уилма Гранчек беше умряла при раждането на четвъртото си дете на архипелага — започнаха рискованата работа за пренасяне на гориво.

Не беше лесно, още повече че „Арк“ не беше конструиран за изпълнение на такава задача. Разбира се, трябваше да се пренесе не само горивото, а и магнитните ограничители, които не му позволяваха да се допре до нищо друго, и стоманената обвивка около ограничителните полета, и източникът на енергия, която поддържаше работата на полетата и ги захранваше.

Нямаше начин да се пренесе такъв вид неудобна маса през шлюзовете на кораба. Трябваше да изрежат дупка в корпуса на „Арк“ и да изнесат всичко навън, докато друг екип изрязва също толкова голяма дупка в корпуса на „Мейфлауър“, за да се вкара всичко вътре.

Завързан с въжета, Виктор бе извън кораба и работеше с голяма плазмена горелка. Джейк Ланди бе до него.

Не го беше планирал така. Не търсеше компанията на Ланди. „Все пак е по-добре Ланди да е с мен навън, отколкото вътре може би с Реза“ — мислеше той. Макар че онова, което биха могли да правят в такова ограничено място на годната за живот част на „Арк“ едва ли би било много. Но присъствието на Джейк Ланди наистина беше започнало да му действа на нервите. Дори за момент му мина през ума, че няма да е ужасно, ако въжетата на Ланди по някакъв начин се скъсат и той полети безпомощен в космическото пространство, за да не се върне никога. Дори си помисли, макар не на сериозно, колко лесно ще е да насочи по погрешка плазмената горелка, която сега прорязваше стоманата на корпуса, да прегори въжетата на Ланди…

Нямаше такова намерение, разбира се. Увери себе си, че е така. Бракът му с Реза беше добър; бяха свикнали един с друг; от толкова години споделяха любовта към децата и навиците си. Във всеки случай никога не беше ревнувал Реза, както например несравнимата Мари-Клод Стокбридж.

За да се откъсне от тези мисли, той се заоглежда. Можеше да види Нюманхоум, но не обичаше да гледа там; белите простори на полюсите бяха лед — нещо, което Нюманхоум не беше виждал никога преди. Гледката към страховитите небеса беше още по-лоша. Слънцето все още беше най-яркият обект, но печално по-тъмен отпреди. Червеният въглен на кафявото джудже Нергал беше почти все толкова ярък, но другите планети бяха по-тъмни. Единадесет нормални звезди все още светеха толкова ярко, колкото винаги. Но бяха толкова малко! Останалата част от Вселената, разделена на големи цветни групи — червени и сини, се беше променила в нещо чудно и необичайно, и тревожно.

Когато смяната му свърши, той с радост се прибра вътре, макар че совалката беше претъпкана с хора и нямаше място за комфорт — дори за храна; за щастие фризерите на „Арк“ все още бяха пълни със замразени животни. Но на човек му омръзва непрекъснато да яде броненосци или прилепи, или кози…

След като прорязаха страната на „Арк“ и бавно поеха към „Мейфлауър“, имаше малко работа.

— Можехме да използваме главните двигатели — ядосваше се капитан Бу.

— Не ни трябват! — възрази остро капитан Родерикс. — Спомагателните имат достатъчно мощ. Във всеки случай това е моят кораб, Бу, и ще го направим по моя начин.

— По бавния начин — присмя се Бу.

— По сигурния начин — заяви категорично Родерикс. — Говори за нещо друго!

Но другите неща, за които можеха да говорят, не бяха весели. Съобщението от Хоумпорт беше, че колонията постига успех в заравянето си под земята, за да се спаси от мразовитите ветрове; фабриките за облекло правеха всичко възможно да произвеждат парки, ръкавици и вълнени шапки — неща, които доскоро изобщо не бяха необходими на Нюманхоум.

В корпуса на „Арк“ също беше студено. Бу искаше да намали енергията на фризерните станции, за да я използва за затопляне на малките каюти, но капитан Родерикс отказа. Основанията му бяха прости: „Някой ден може да ни потрябва онова, което е вътре в тези фризери. И във всеки случай това е моят кораб .“ Затова те се струпваха един до друг обикновено в старата командна зала и гледаха как все повече се приближават към „Мейфлауър“.

И един ден Фурет Газа, специалист по заваряване, извика:

— Вижте! Вижте звездите!

— Какво звездите? — попита Реза.

— Нашите звезди! Онези, които не се преместват. Те не са по-тъмни, нали?

— Изглежда, не са — каза неуверено Били Стокбридж. Какво искаш да кажеш?

— Може би правим голяма грешка — каза сериозно Газа. — Може би не трябваше да разрушаваме корабите. Може би трябваше да вземем всички и да се насочим към някоя от тях.