Фредерик Пол - Планетата в края на времето

В същото време той беше не „стреснат“, но най-малкото „предупреден“, когато откри, че чуждоземен артефакт приближава неговата планета.

Разбира се, Файв знаеше какво да прави с него. Неговите предписания включваха инструкции за защита срещу всяка заплаха, така че когато артефактът стреля срещу планетата, Файв просто пренастрои част от енергиите си и изстреля високотемпературна плазмена мълния и към обекта в орбита, и към по-малкия, влизащ в атмосферата. А когато се увери, че никой от двата повече не функционира, прегрупира малка партида гравифотони да преместят по-големия обект настрана — не много; просто в някаква елиптична орбита, която да го държи на разстояние.

Остана обектът, който вече беше влязъл в атмосферата.

Той беше много малък и очевидно много примитивен, за да представлява някаква заплаха. Файв хвана падащото нещо в мрежа от гравискалари и го свали на повърхността на Небо да го разгледа.

И откри, че обектът е кух — и че съдържа няколко странни неща, които се движеха самостоятелно. Не бяха метални. Бяха от меки влажни съединения на въглерода и издаваха един към друг акустични звуци.

Изглеждаха почти живи .

Това създаваше малък проблем за малчугана, наричан Файв. Неговите инструкции не предвиждаха такава странна ситуация. Той почти беше готов да дръзне да контактува с Уон-Ту, за да иска инструкции.

Контактът малко закъсня, защото Файв не беше често в ума на Уон-Ту.

Всъщност Уон-Ту беше доста затруднен. Той не обичаше да говори на своите деца-съперници, защото винаги съществуваше рискът да разкрие някоя стратегическа информация не на когото трябва. Но искаше да върши нещо интересно .

Милиардите години, прекарани в скука, го бяха научили да си създава много развлечения и едно от тях беше просто да се чуди. В това отношение той приличаше много на човешките същества, за които никога не беше чувал — любопитството му беше безгранично.

Едно от нещата, за които се чудеше (също като хората), беше Вселената. В това отношение Уон-Ту беше по-щастлив от хората. Той можеше да вижда по-добре и много по-далеч от тях.

Разбира се, Уон-Ту не можеше изобщо да „види“ нещо извън своята собствена звезда, защото плътната обвивка от йони и парчета от нейното ядро не пропускаха никаква светлина отвън. Много по-лесно е да видиш нещо през оловни листове, отколкото през плътна плазма.

Хората астрономи обаче не са по-добре. Онази част от тях, която се чуди, е човешкият мозък, а мозъкът изобщо не може да вижда. Той се нуждае от външни органи — очи, — за да улови фотони. Но очите всъщност не са нищо повече от телевизионна антена, която не може да ни покаже на екрана как съседът си остри молива. Например всичко, което вършат човешките очи, е да записват наличието или липсата на фотони върху своите пръчици и колбички и посредством невроните и техните синапсиси 33 33 Връзка, през която се предават нервни импулси само в една посока. — Б.пр. да предават тази информация до онази част на човешкото тяло, наречена кора на главния мозък. Там образите от пръчиците и колбичките се възстановяват точка по точка. „Виждането“ е резултат от съвместното усилие между събирачите на фотони и разпознаването на образи — и, накрая, познавателните части на онази мокра буца меки клетки на човека, с които той мисли. Следователно по един своеобразен начин то приличаше на виждането на Уон-Ту.

Затова не е чудно, че многократно по-големият мозък на Уон-Ту можеше да вижда несравнимо повече.

Очите на Уон-Ту не приличаха на човешки очи. Те изобщо не приличаха на нищо — бяха просто облаци от частички, чувствителни към всякакъв вид радиация, които плуваха извън фотосферата на неговата звезда.

Понякога той се тревожеше, че се намират там, защото това беше рисковано. Детекторните облаци не бяха естествена част от никоя звезда и поради това беше възможно някой от неговите колеги да намери някакъв начин да открие тяхното присъствие… и с това точно да установи неговото местонахождение. Но „очите“ бяха толкова нежни и разредени, че никак не беше лесно да бъдат забелязани. Във всеки случай Уон-Ту нямаше никакъв избор, защото трябваше да има очи — бяха му необходими за оцеляване; в края на краищата той трябваше винаги да е бдителен, за да може да се защити и да победи. Затова малкият риск си заслужаваше да се поеме. Той му носеше голямата печалба, защото му помагаше да задоволява непрекъснатото си любопитство.

Така Уон-Ту беше доста щастливо ангажиран за дълги периоди — взираше се в огромните космически пространства и се опитваше да разбере какво означава всичко това — подобно на онези никога несрещани хора.