Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Уон-Ту си наложи да мълчи. Всичките му сетива бяха нащрек; той се опитваше да декодира скритите намерения на Мром — ако наистина бяха скрити. А може би казваше истината?

Мром обезсърчено каза:

— Добре, Уон-Ту, няма да настоявам да разговаряш е мен. Нека само ти кажа онова, което искам да знаеш. Ще напусна тази галактика. Става много неприятна. Рано или късно Хейг-тик отново ще дойде и отново ще се опита да убие всички други… ако някой от нас е останал жив. Така че аз заминавам. И онова, което искам да ти кажа, Уон Ту, е… моля те, нека да замина.

Уон-Ту изслуша всичко с нарастващо удоволствие и дори със зараждане на надежда. Ако бе вярно, че Мром напуска тази изчерпана галактика (това звучеше като добра идея, въпреки че идваше от Мром) и че Хейг-тик се е скрил в бърлогата си и бездейства поне засега, и че всички други са или мъртви, или крайно глупави…

— Ще си опитам късмета, Уон-Ту — съобщи Мром. — Дори ако не ми отговориш, аз заминавам. Никога няма да те безпокоя отново. Но моля те, Уон-Ту, запомни! Аз съм част от теб . Ти ме направи ! Моля те, бъди добър…

Уон-Ту отдавна беше престанал да слуша глупавото бърборене на Мром. Видя възможност да избяга — а това означаваше, че трябва да действа сега .

И така Уон-Ту остави още една галактика зад гърба си. Този път целта му беше много по-далеч. Дори като система от тахиони, пътуващи многократно по-бързо от светлината, щеше да му отнеме много време, докато стигне до нея.

Но това нямаше значение; той беше излетял.

Докато Уон-Ту пътуваше, мислите му бяха замъглени и неясни. Той нямаше отново да стане същия, докато не достигнеше нова галактика, не избереше подходяща звезда и не използваше нейните енергии, за да възстанови пълното си величие. Но по своя облачен път беше доста щастлив.

Вярно, беше много лошо, че веднага щом напусна убежището на своята звезда, трябваше да унищожи бедния доверчив Мром, но Уон-Ту не можеше да рискува, нали? Това обаче означаваше да бъде самотен дълго време — най-малкото докато не се увери, че никое от бъдещите му копия, които може би щеше да направи, за да има компания, никога няма да го застраши.

А на безброй хиляди светлинни години, пътуващо много по-бързо от Уон-Ту и в напълно друга посока, копието на Небо най-после загуби надежда да получи инструкции от господаря си.

Каква трагедия, че Уон-Ту не беше очаквал присъствието на онези странни материални същества! Това означаваше, че самото копие трябва да вземе решение какво да прави с тях. А копието все пак не беше много умно.

Да имаш нов живот дори на ледения и изтощен от глад Нюманхоум през 432 година беше просто чудесно… или трябваше да бъде чудесно. Някои неща наистина липсваха.

На Виктор най-много му липсваше Реза — бяха ги разделили. Той си мислеше за всичките неща, за които би желал да говори с нея. Водеше въображаеми разговори, които представляваха главно оплаквания от храната, жилището, но най-вече от работата, която му бяха възложили да върши. (Дори не му мина през ума да ѝ каже, че я обича.) Беше почти като истински разговор, защото му беше лесно да си представи отговорите ѝ:

„Престани да се оплакваш. Ние бяхме мъртви . Всичко след това е един голям плюс.“

И когато ѝ посочи, че всъщност не са били мъртви , а само замразени:

„За мен това е смърт. Мъртъв за четиристотин години . Запомни го, Вик. Може би по-късно нещата ще се подобрят. Може би ще имаме собствена стая.“

— Може би дори ще ме махнат от тази работа с фекалиите — промърмори злобно под нос Виктор, — но не мога да се обзаложа кога.

Но в действителност не беше така добре, както би бил един истински разговор с Реза, и освен това мислите му бяха отпреди четиристотин години . Въпреки че бяха нюманхоумски години — независимо как се пресмятат, това бяха две земни столетия. Половин дузина човешки поколения — няколко човешки живота. С изключение на самата Реза всички, които някога беше познавал, отдавна бяха мъртви, превърнали се в прах и забравени. Той никога нямаше да се върне при приятели, защото всичките му приятели бяха мъртви — онези, които беше обичал, онези, които биха му липсвали, дори онези, без които можеше да мине — като Джейк Ланди например, сега бяха пепел. Нямаше значение кой: всичките отсъстваха. Всяка връзка, която бе имал някога, беше изгубена. Всеки разговор, който някога бе възнамерявал да проведе, щеше да остане непроведен. Всички, с които бе имал каквато и да било връзка, бяха история.