Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Виктор си беше мислил, че скуката по време на дългото пътуване с „Арк“ до Небо е почти непоносима. Сега гледаше на нея едва ли не с копнеж, защото неговата работа с фекалните продукти беше много по-лоша.

На Нюманхоум не се разхищаваше не само труд. Нищо не се разхищаваше, дори и екскрементите. Когато някой трябваше да се облекчи, той следваше строги процедури: урината отиваше в един варел, фекалиите — в друг. Урината се обработваше и се извличаше урея за изкуствен тор за подземните култури. Фекалиите ставаха най-важната съставка на почвата, върху която растяха културите.

На Виктор му беше възложена неприятната задача да разстила пресни екскременти в тъмната, отвратително миришеща пещера: върху тях се отглеждаха гъби, а червеи и торни бръмбари се ровеха в тях да търсят прехраната си. В тази работа не беше самичък. Реза не беше с него, разбира се — държаха ги разделени до времето, когато Съветът на четирите сили трябваше да реши съдбата им — но имаше други четирима на същата работа, по един от всяка секта — никой от тях не по-възрастен от двадесет и две нюманхоумски години. Муни-бет и Алкар, съответно мюсюлманка от Алахабад и реформистка от свадливата протестантска християнска секта, събираха червеи и бръмбари за храна на пилетата в люпилните — това означаваше припкане по приличните на торф слоеве екскременти и ловене на малките същества с приличащи на вилици инструменти. Морди, момиче от Великия транспортьор, и Вандот, момче от Народната република, беряха гъби, което беше по-лесно. Така за Виктор оставаше най-тежката работа — да рине с лопатата. Пресните товари екскременти трябваше да се разстилат върху лехи за отглеждане на гъби. Когато отгледаха няколко реколти и те се изтощяха и не можеха да се използват като тор, трябваше да се натоварят на варели на колела, след което да бъдат откарани и смесени с почва за отглеждане на зърнени култури в осветените пещери.

Не работата нито вонята, нито дори враждебността на децата, с които работеше, тежеше най-много на Виктор, а че не знаеше — не знаеше толкова много неща! Не знаеше къде е Реза, не знаеше какво е онова ослепително ярко нещо, което наричаха „Вселена“. (Макар че беше започнал да има някои много странни подозрения за него — сигурно действаха релативистични ефекти.) Не знаеше какво е решено за неговото и на Реза бъдеще, а никой от работещите с него не искаше да говори.

Не само с него. Те не говореха дори помежду си. Враждебността между възрастните от четирите секти се беше предала и на децата, които работеха в мълчание и противна съсредоточеност. Но децата са си деца и не могат вечно да мълчат.

Червеите, торните бръмбари и набраните гъби трябваше да бъдат занесени в птицефермите и складовете за храна. Един ден, когато три от децата не бяха в пещерата, младото момиче от Алахабад се осмели да се приближи до Виктор и го погледна в лицето.

— Здравей — каза той и се насили да се усмихне. — Аз съм Виктор. Ти коя си?

— Аз съм Муни-бет — отговори тя и погледна страхливо към входа. После прошепна: — Вярно ли е? Наистина ли си от старата Земя? Вярно ли е, че си виждал Мека?

Виктор я погледна стреснато.

— Мека? Не, разбира се, че не съм. Спомням си обаче доста добре Калифорния и дори малко от Полша… но когато напуснах Земята, бях на твоите години. А преди това не бях пътувал много.

Тя го гледаше с широко отворени очи.

— Видял си Калифорния ? Където живеят кинозвездите и нефтените шейхове ?

— Не си спомням да съм виждал шейхове или кинозвезди — отвърна Виктор почти развеселен от наивността на момичето. — Исках да кажа освен по телевизията… но предполагам, че вие имате стари киноленти, на които могат да се видят.

— Ние не гледаме идоли — тъжно каза момичето. — Ако не се броят онези, които гледаме понякога, когато работим на бобените ниви… Великите имат там екрани, но на нас не ни се разрешава да гледаме.

Беше спряла да лови бръмбари, стоеше неподвижна и го гледаше любопитно. Подпрян на лопатата, Виктор осъзна шанса, който може би нямаше да се повтори.

— Тогава кажи ми, Муни-бет, знаеш ли къде работи жена ми? — Тя поклати глава. — Или дали ще ни дадат стая?

— Това зависи от Съвета на четирите сили — обясни тя. — Трябва да попиташ надзирателя си.

— Питах го — отвърна кисело Виктор. Негов надзирател беше великият транспортьор Мириан. Мириан не беше общителен човек и изглежда, се възмущаваше от Виктор, чиято мръсна работа се прибавяше към неговото бреме. — Той ми каза да чакам.