Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Върху тези проблеми беше съсредоточена работата на Съвета на четирите сили. Системата работеше доста добре. Почти осемнадесет години не беше имало истинска война.

Тази нощ Виктор спа лошо в тъмното тясно помещение с още четиридесет неженени, които хъркаха и мърмореха насън. Следващият ден с отвратителната работа не беше по-добър от предния.

Дори децата, изглежда, си бяха променили мнението относно недисциплинираното си поведение предния ден. Когато Виктор попита Муни-бет дали е виждала Реза, момичето наведе глава, огледа се разтревожено дали някой не слуша и прошепна:

— Сега сме прекалено много. Преместиха я при пийпс.

А след това, когато Виктор се опита да пита Вандот, момчето от Народната република му отговори троснато:

— Ние сме тук да работим, а не да бъбрим като религиозни фанатици.

— Не обиждай! — озъби му се момичето от реформистите.

— Казвам само онова, което е вярно — промърмори Вандот. — Във всеки случай не знам нищо за жена ти, Вик. Това не ми е работа. Нито твоя. Защото ти си длъжен да се издължиш за съживяването си от… — Той се поколеба: не искаше да каже думата. — За съживяването си — завърши той. — Сега се хващай на работа.

Виктор не му отговори. Не защото му беше заповядало едно дете. Просто не знаеше какъв трябва да е отговорът на такъв вид забележка. Вярно, че беше жив. Което означаваше, че сърцето му работи, очите му виждат, вътрешностите функционират. Дори половите му органи бяха все още годни, най-малкото той си мислеше, че ще са годни, ако му разрешат да бъде с Реза достатъчно дълго и да са сами, за да провери.

Но беше ли това наистина „живот“?

Сигурно беше някакъв вид живот, но Виктор не можеше да повярва, че това е единственият живот, който ще има. Това съвсем не беше неговият живот.

Неговият живот беше на един много различен Нюманхоум с много приятели, семейство и работа. Особено работа. За Виктор Сорикейн работата никога не беше била просто занимание, което трябва да върши определен брой часове, за да си изкара прехраната. За него работата беше негова професия, негово положение в обществото. Негови умения. Това беше нещото, около което той организираше живота си, нещото, което беше самият той. И Виктор Сорикейн не можеше да приеме себе си като човек, който рине човешки изпражнения. Той беше квалифициран пилот! Нещо повече, благодарение на безкрайните лекции на баща си той беше най-малкото любител в такава област, като астрофизиката… личността, от която тези хора се нуждаеха. Такъв беше Виктор Сорикейн…

От което следваше, че този измръзнал и уморен ринач на изпражнения не беше истинският Виктор Сорикейн и този живот не беше неговият .

И когато Муни-бет отново дойде близко до него, той ѝ заговори, без да понижава глас:

— Аз наистина имам оплакване, Муни-бет. Тук си губя времето. Аз имам умения, които трябва да се използват.

Момичето го погледна отчаяно.

— Моля те… — прошепна тя и погледна през рамо.

— Но това е важно — настоя Виктор. — Онова нещо, което те наричат Вселена. То трябва да бъде разбрано и аз имам научната подготовка…

— Млъкнете! — извика момчето пийпс. — Пречите на работата!

— Всеки може да върши тази работа — каза Виктор, но все пак се въздържа да посочи, че това е задача, която могат да вършат дори неуки деца.

— Всички трябва да работим — извика Вандот с писклив, започнал да мутира глас и потри нервно ръце в изцапаната си шотландска поличка. Морди погледна Виктор виновно. Вандот просто отстояваше своята справедлива юношеска мъжественост. — Най-важното е оцеляването — заяви момчето. — А най-важната част на оцеляването е храната. Млъкнете и работете.

„ Оцеляване — мислеше мрачно Виктор. — Съвсем вярно. Това, изглежда, е основното правило на играта.“

Беше естествено социалната нагласа на тези хора да е съобразена с техните потребности. Тяхното безкомпромисно поведение беше схема за оцеляване. Земните ескимоси при много по-мек климат бяха развили свои специфични необикновени социални институции, които да отговарят на бруталните факти на живота им. Вярно, ескимосите бяха решили проблемите по различен начин — без твърди закони и строго централно правителство, без наказания (а тези хора абсолютно се придържаха към наказанието), но пък бяха тръгнали от различна позиция. Не бяха имали вкоренени традиции, нито правителства и религии, които да се опитват да съхранят. Бяха пристигнали в новата за тях сурова среда, без да са обременени с такива традиции.