Фредерик Пол - Планетата в края на времето

За това бързо решение му помогна един неочакван настойчив сигнал — неговите „сетива“ го възприеха като нещо средно между звънене на силен алармен звънец и ужилване на оса — от една от неговите АРП-двойки.

Сигналът му съобщи, че друга съседна звезда току-що е избухнала и гори.

Това означаваше, че неговите деца продължават да стрелят по него със сондиращ обстрел. Рано или късно някой от тези изстрели напосоки щеше да го порази; следователно беше време да действа. Това беше война!

При война най-тежката част понасят цивилните. Уон-Ту не можеше да бъде обвинен за онова, което се случи на невинните случайни свидетели в тази война, защото той нямаше ни най-малка представа, че има такива.

Невинният наблюдател Пал Сорикейн сега беше (биологически) между шестдесет и седемдесетгодишен. Това беше много в сравнение с биологическите тридесет и осем години на жена му, но той все още имаше сили да изпълни дълга си към колонията. И така, когато Виктор беше на четиринадесет години (отново биологически), майка му го ощастливи със сестричка.

Виктор имаше известна трудност да приеме бебето с радост. Беше момиче. Освен това беше мъничко и ревеше денонощно и според Виктор беше много грозно.

Поради причини, които Виктор не разбираше, това отвратително същество, изглежда, не тревожеше майка му. И баща му също. Те го гушкаха, милваха го и го хранеха така, сякаш беше красиво. Дори, изглежда, нямаха нищо против миризмите, които изпускаше, когато се изцапаше, което правеше често.

Казваше се Едуина.

— Не я наричай „бебето“ — направи му забележка майка му. — Тя си има име.

— Не го харесвам. Защо не я кръстихте Мари например?

— Защото избрахме Едуина. Защо искаш да е Мари?

— Не искам да е Мари. Просто е по-хубаво.

Амелия Сорикейн-Мемел го погледна, но реши да не пита повече.

— Мари е хубаво име — съгласи се тя, — но не е нейното.

— Ха, Едуина — саркастично каза Виктор.

Майка му се усмихна, погали нежно косичката на бебето и предложи компромис.

— Можеш да я наричаш Уини, ако искаш. Ела да ти покажа как да ѝ сменяш пеленките.

Виктор погледна майка си с ужаса и отчаянието на тийнейджър и простена:

— О, Господи! Сякаш и без това нямам достатъчно работа.

Той наистина имаше много работа. Всички имаха. Изграждането на нова колония не беше просто предизвикателство. Беше работа и всеки колонист трябваше да приеме действителността на заселническия живот.

За Виктор първият факт от тази действителност беше жилището, в което той и родителите му трябваше да живеят. Много, много отдавна беше времето, когато живееха в къщата на брега на морето в Малибу. Сега жилището им беше по-голямо от каютата на „Мейфлауър“, но това беше единственото добро, което можеше да се каже за него. Не беше стаичка, а палатка. По-точно три палатки, издигнати една до друга, всяка направена от няколко слоя от светлинното платно. Единственото обзавеждане бяха две легла без пружини и няколко метални шкафа, донесени от „Мейфлауър“. (Бяха предупредени, че трябва да ги върнат, щом стане възможно да се направят от местна дървесина. До влизане в нормална работа на мините и леярните металът беше много ценен.)

Вторият факт беше времето — също недостатъчно. Всъщност въобще го нямаше. Всеки от оскъдно осветените часове беше запълнен — ако не с работа (селскостопански работник, помощник в строителството, общ работник; децата, които пристигнаха с „Мейфлауър“, веднага бяха хванати да работят каквото можеха), то с учение. Учението също не беше удоволствие. Виктор беше записан в един клас с още тридесет деца приблизително на неговата възраст, но те съвсем не бяха приятна компания. Половината бяха от първия кораб — вече бяха свикнали с живота на новата планета и осъзнаваха превъзходството си, — а другата половина бяха неопитни като него. Двете групи не се обичаха.

Учителят не можеше да понася това положение. Той беше висок еднорък мъж, казваше се Мартин Фелдхаус и страдаше от хроничен задух. И от липса на търпение.

— Не искам никакъв бой в училище — заповяда той и се разкашля. — Трябва да се обичате до края на живота си, затова започвайте отсега. Стройте се по височина.

Учениците станаха и с нежелание се наредиха. Виктор не беше сигурен как да възприема Мартин Фелдхаус; никога не беше виждал човек без една ръка. Ръката на Фелдхаус беше откъсната под камион с чакъл в една шахта. На Земята и дори на кораба за нула време щяха да му я пришият. Тук не. На това примитивно място по онова време той бил много далеч от здравни заведения за оказване на непосредствена помощ, а когато отишъл в клиниката, било прекадено късно и ръката не могла да бъде спасена, макар нараняванията на гърдите и на вътрешните органи да били излекувани. Повече или по-малко. Във всеки случай с изключение на непрекъснатата кашлица. При тази инвалидност единствената работа, която можел да върши, била учителската.