Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Разбира се, тя вече беше изживяла доста от този очакван живот. Това не беше ново за Уон-Ту. Когато се премести на нея, той го знаеше. Подобно на всеки собственик на къща, който знае, че вратите са започнали да провисват, защото къщата му е много остаряла, и по стените се появяват влажни петна, защото покривът е започнал да тече, Уон-Ту разбираше, че някой ден ще трябва да се премести на някоя нова звезда с по-малка вероятност да му създава тревоги… но засега не се налагаше да се мести.

Засега той беше напълно щастлив в своята уютна малка къщичка. Той желаеше да остане тук… ако можеше.

Замислен за тези неща, Уон-Ту неспокойно се изтегна в конвенционната зона на своята звезда. Това малко го успокои, защото тук беше неговото най-добро място за игра. Беше истинско удоволствие да изкривява конвекционните маси така, че издигащите се и падащите да се удрят една в друга. Освен че беше забавно, той знаеше, че това създава добри характеристики на повърхността на звездата. По този начин той би могъл да спре пренасянето на топлина към повърхността на звездата в район от хиляда-две хиляди километра и така тази част да се превърне в наричаното от астрономите „слънчево петно“. На това място звездата щеше да е малко по-хладна. Не много. Само няколко хиляди градуса по Келвин, но достатъчно, та то да изглежда тъмно в сравнение с останалата повърхност. Слънчевите петна бяха безкрайно по-ярки от всяко човешко осветление, но всичко около тях беше много по-ярко.

Изведнъж Уон-Ту спря играта си, обзет от нов страх.

Слънчеви петна! Ако играеше в конвенционната зона, слънчевите петна, които би направил, щяха да са видими ! Шарките върху повърхността на звездата нямаше да са същите като естествените и всеки, който я погледнеше, щеше да разбере, че на нея има някой!

Разтревожен, Уон-Ту набързо освободи магнитната си хватка от каверните с горещ газ. После бавно и предпазливо се измъкна от конвенционната зона. Можеше само да се надява, че точно сега никой от съперниците му не наблюдава внимателно неговата звезда и че дори да го прави, не е достатъчно интелигентен, за да разбере какво е открил.

После (няколко десетки години по-късно), когато мина достатъчно време, за да може дори някой доста отдалечен негов колега да го види и да реагира, ако има такова намерение — и не се случи нищо ужасно, — Уон-Ту започна да се успокоява.

Вярно, вече не можеше да играе в конвенционната зона. Жалко. Играта там му доставяше невероятно удоволствие! Но от друга страна, през ума му мина една много удовлетворителна мисъл.

Може би някои от неговите съперници продължаваха да играят.

Тогава Уон-Ту започна да извършва определени процедури за наблюдение, като особено наблегна на оптическите честоти, които човешките същества наричаха светлина със син цвят. Докато чакаше за резултат, се спря за малко да помисли сериозно.

Беше минало много време, откакто за последен път беше видял своя „родител“ — онзи, който също като Уон-Ту беше създал свое копие, за да има компания, и също като Уон-Ту след това беше съжалил. Уон-Ту дори вече не можеше да вижда галактиката, където беше роден. Тя беше от другата страна на ядрото от галактики, където живееха хора — те го наричаха Млечен път — и наблюдението ѝ поради масите газови облаци и прах, звезди и така нататък беше почти толкова трудно за Уон-Ту, колкото и за човешките същества. Астрономите от Земята знаеха обаче, че то е там. Те го бяха наблюдавали, макар и рядко, с радиотелескоп и бяха направили заключение, макар и несигурно, за неговото съществуване по ефектите в движенията на телата близо до него; бяха го нарекли „Мафей 2“. Уон-Ту нямаше голямо желание да го види. Имаше доста добра представа като какво ще е, ако го види, защото когато го напусна, то беше твърде горещо за живот (в обикновен, не в космологически смисъл), понеже караниците между неговите роднини бяха изригнали в истински каскади от разкъсани звезди.

Уон-Ту със съжаление установи, че същото започва да се случва и тук.

Фактът, че той не искаше да види Мафей 2, не означаваше, че не го интересува останалата част на Вселената. Всъщност много го интересуваше — той беше планирал да види много от нея. Искаше да знае какво става и искаше да се увери, че нещата стават както той иска.

За да изпълни двете задачи за задоволяване на любопитството си и да направи нещата да се случат според неговия план, Уон-Ту имаше на разположение четири инструмента. По възходящ ред на важност те бяха: материя, фотони, тахиони и пакети от двойки частици, които извършваха нареченото от човешките същества явление „делимост Айнщайн-Розен-Подолски“.