Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Ти въобще не си замразяван — каза укорително Виктор.

— Не съм призна баща му. — Не можах. Трябваше да наблюдаваме онази звезда и… е, във всеки случай отново сме заедно, нали? И пристигнахме! Приземяваме се! Първите групи вече са на повърхността. Щом подготвят парашутите, ще тръгнем всички!

— Разбирам — каза Виктор, макар всъщност да не разбираше. После си спомни нещо. — Трябва да върна няколко книги на Ванда.

Баща му го погледна смутено и Виктор разбра, че Ванда няма да си ги поиска, защото вече не е жива. По гърба му преминаха студени тръпки, но после осъзна друго — че корабът е невероятно шумен. Не само приказването на две или три хиляди души, онези, които вече бяха съживени, онези, които работеха да съживят останалите, и онези, които ги проверяваха и ги приготвяха за спускане, но и силни звуци от удряне и извиване, и блъскане на метал в метал. Вътрешността на кораба беше изпразнена, така както беше предвидено да стане; вътрешните кабини бяха откачени от съседните, така че всяка да се превърне в капсула, с която осем или десет души, или няколко тона части, машини, храни или друг товар да се спуснат на повърхнотта на новата планета. Виктор зърна една камера, която следеше обслужващия персонал извън кораба. Видя, че сега огромните повърхности на светлинното платно са разгърнати по различен начин. То вече не беше едно огромно платно, а дузина по-малки сегменти, дълги тесни ленти като крила на вятърна мелница, втвърдени от въртенето на корпуса на кораба. Знаеше, че това се прави за по-голяма ефективност при маневрата за влизане в орбита; но тази фаза беше преминала. Сега платната се свиваха и прибираха, за да станат на четиристотин парашута, които щяха да забавят падането на капсулите за пренасяне на всичко полезно от „Ню Мейфлауър“ на Земята.

Видя Мари-Клод Стокбридж. Тя плачеше. Дори и така беше много красива, но той не можеше да понася мисълта, че е тъжна.

— Защо плаче? — попита Виктор майка си.

— За Вернер — отговори тъжно майка му. — Бедната Мари-Клод! Вернер не можа да излезе от фризера. Мъртъв е.

Пал Сорикейн не беше единственият наблюдател, който се занимаваше усилено с аномалното изригване на звездата K-5. Същото правеше и Уон-Ту.

Простият факт, че поради лошото си поведение един от неговите роднини беше взривил звездата, не го тревожеше много. Имаше достатъчно звезди. Вселената беше задръстена от небесни тела. Ако идиотите взривяха един милион звезди, за Уон-Ту нямаше да има голямо значение — само в тази малка галактика щяха да останат милиарди други — при условие, разбира се, че звездата, на която той живееше, не е една от тези един милион. (Все пак щеше да е жалко да се унищожат всичките и той да трябва да се мести в друга галактика толкова скоро след последното си преместване.)

Такива бяха мотивите, които правеха това неестествено избухване на звезди толкова неприятно за Уон-Ту. Това беше едно наистина обезпокоително явление за което, нямаше как да не го признае, трябваше да вини главно себе си.

Уон-Ту обаче изключваше себе си. Не можеше да пренебрегне факта, че е самотен.

Играта, която „семейството“ на Уон-Ту играеше с него, имаше своя аналог на Земята. Артилерийските офицери го наричаха „сондиращ обстрел“, което означава, че човек насочва оръдието напосоки, стреля и очаква да види дали ще улучи нещо. Фактът, че този път не улучиха нищо, не беше много успокояващ. Ако продължаваха, след време щяха да попаднат на целта… а когато Уон-Ту мислеше за нещо, той винаги имаше предвид крайната цел.

Уон-Ту харесваше своята звезда. Тя беше голяма, но не прекалено голяма, и удобна. Диаметърът ѝ беше малко над милион и половина километра, температура между шест и седем хиляди градуса по скалата на Келвин. Тези параметри варираха малко, защото звездата на Уон-Ту беше променлива. Е, така е, когато се избере средна по големина звезда. Но на нея имаше много енергия за игра и във всеки случай той се беше погрижил тя да е благоразумно под „границата на Чандрасекхар“ 8 8 1,4 пъти масата на Слънцето. — Б.пр. , над която проклетата звезда можеше да стане супернова. Масата ѝ беше около 2,4 по 10 на двадесет и седма степен тона, т.е. 2,4 по десет с двадесет и седем нули тона. Разбира се, тя непрекъснато ставаше малко по-малка. На нея, както на всяка друга звезда от този клас, всяка секунда повече от четири милиона тона от водородна маса се превръщаха в енергия, но това не го тревожеше. Уон-Ту знаеше, че може да изразходва около двадесет и четири секстилиона тона водородна маса. Така че се очакваше звездата да има достатъчно дълъг живот. Щяха да минат поне няколко милиарда години, преди тя да започне да се свива неприятно и да преминава към фазата на червен гигант.