Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Той погледна очаквателно неразбиращите лица и после обясни:

— Това било начин да им каже да вървят по дяволите, тоест в ада.

— О! — възкликна Били и реши да се засмее.

— Доктор Сорикейн — каза Фреди. — Адът е горещ, както казва Ванда, нали? Така че ако бъдем замразени, това няма да е адът, нали?

Пал Сорикейн малко се стресна и почна да го успокоява. После родителите на момчетата дойдоха да ги вземат, а Виктор и родителите му отидоха в каютата си. Докато баща му го завиваше за сън, Виктор попита:

— Татко? Наистина ли ще го направиш?

Баща му кимна.

— Само за малко? — настоя Виктор.

Баща му помълча, после отвърна неохотно:

— Не мога да кажа със сигурност. Зависи. Виж, това е важно за мен. Всеки учен иска да направи голямо откритие. Това е моят шанс. Онази изригнала звезда… в научната литература няма описано такова нещо. О, на Земята ще я видят… но от много, много далеч, а ние сме тук. Аз искам да съм първият… е, един от първите. Фани Мтига също е включена. Така ги и нарекоха: обекти „Сорикейн-Мтига“. Как ти звучи, а?

— Добре — отвърна Виктор. Не беше доволен нито щастлив от това, но в гласа на баща си долови гордост. — Ще ми разкажеш ли някоя история?

— Разбира се — отвърна баща му. — Искаш ли да ти разкажа за някои от известните хора преди мен? Какво са направили? С какво са запомнени?

Виктор кимна и Пал Сорикейн започна да разказва за най-различни мъже и жени. За Хенриета Левит, неомъжена жена от деветнадесети век, която прекарала седемнадесет години в изучаване на цефеидите 7 7 Клас променливи звезди. — Б.пр. и открила първия добър начин за измерване размерите на Вселената; за Харлоу Шейпли, който използвал нейната работа, за да създаде първия почти опознаваем модел на галактиката; за Едуин Хъбъл, шампион по бокс, станал астроном, който намерил начин да използва супергигантските звезди по начин, използван от Хенриета Левит за цефеидите и с това разширил обхвата на нейните изследвания; за Весто Слифър, пръв свързал червените отмествания със скоростта и след това с разстоянието; за дузина други забравени имена.

После премина към имена, които Виктор вече беше чувал. Алберт Айнщайн? О, разбира се! Всички знаеха за Алберт Айнщайн. Той беше — един момент — не беше ли създател на теорията на относителността? Нещо за e равно на m по c на квадрат? Правилно, каза Пал Сорикейн, прикривайки усмивката си, и това беше ключът към разбирането защо звездите са горещи — и към създаването на атомни бомби и електроцентрали, да, и накрая на двигател с материя-антиматерия като този, който тласка „Ню Мейфлауър“ към Нюманхоум. И защо скоростта на светлината е винаги по-малка от тридесет милиона сантиметра в секунда независимо колко бързо се движи звездата — или космическият кораб, — която я излъчва. „Ню Мейфлауър“ може да се движи с милион сантиметра в секунда, но това не означава, че светлината или радиовълните, с които са излъчени от него картината и съобщенията, ще се разпространяват с 31 милиона сантиметра в секунда; не, скоростта е винаги една и съща, c никога не се променя и никой нищо не може да направи, за да я промени.

Точно тогава дойде майката на Виктор с чаша мляко и таблетка.

— Защо трябва да взимам тази таблетка? — попита той.

— Просто я вземи — каза тя тихо и нежно. На Виктор му дойде наум, че това може да е свързано с подготовката отново да бъде замразен, затова направи както му беше казано и когато тя се наведе над него, я целуна.

После баща му продължи с английския квакер Артър Едингтън, човека, изяснил връзката между физиката — наука, изучавана в лабораториите на Земята — и звездите, обектите, които интересуваха астрономите. Може дори да се приема, каза Пал Сорикейн на сина си, че Едингтън е създател на науката астрофизика. После Ернст Мах и Бъркли и математиците Гаус и Болией, и Рийман — белгийски свещеник; и Бааде, Хойле, Гамов, Бет, Дик, Пензиас, Хокинг…

Много преди Пал да свърши с изброяването Виктор беше заспал.

Спеше много дълбоко. За момент почти се събуди и усети, че го носят някъде; и почти разбра къде го носят. Но хапчето си беше свършило работата и той не отвори очи… шестнадесет години.

Когато Виктор Сорикейн се събуди отново, още беше дванадесетгодишен (или, може да се каже, почти сто и петдесетгодишен) и първото чувство, което изпита, като видя лицето на баща си, беше радост, че и този път е останал жив.

Второто му чувство не беше толкова радостно. Лицето на Пал Сорикейн, който се беше навел над него, бе изпито и много по-сбръчкано от времето, когато беше тръгнал да си ляга.