Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Изчисти малко от ледената кора върху прозорчето на един от ковчезите с ръкава на пуловера. Вътре имаше някаква тъмнокожа жена, очите ѝ бяха затворени, а устата отворена, сякаш се канеше да изкрещи. На картата в ъгъла на ковчега пишеше: „Акардо, Елисавета (агроном-селекционер)“. Виктор никога не беше виждал тази жена, нито беше чувал името ѝ. Много вероятно бе тя вече да е била къв фризера, когато родителите му се бяха качили с него на кораба.

Не му се мислеше за нея. Студът ставаше сериозен . „Май ще е по-добре да отида при момчетата“ — помисли си той.

Но когато се обърна да излезе през двойната изолационна врата, чу:

— Какво правиш тук облечен така? Да не си полудял?

Беше Ванда Мей, облечена с кожени дрехи и дебели ръкавици: старите ѝ очи се взираха в него над дебел шал омотан около главата и лицето ѝ. Виктор смутено я поздрави. Не изпитваше голямо желание да види Ванда Мей; стараеше се да я избягва, защото се чувстваше неловко, като знаеше, че тази грохнала развалина някога беше негова енергична партньорка в игрите.

— Е, щом като си тук, можеш да ми помогнеш — каза тя. — Ще трябва обаче да облечеш още нещо. — Отведе го до един завой на коридора, където имаше малък склад, и извади кожено яке като своето, дебели ботуши и мек шлем с топла подплата, който стигна до ушите му. После го хвана да ѝ помага.

Работата ѝ беше да издърпва някои от огромните кристални ковчези от полиците на стената и да ги поставя на определено място в работилницата. Празните не бяха тежки, но помощта на Виктор беше добре дошла.

— Защо правим това? — попита той.

— За хората, които скоро отново ще влязат във фризера — отвърна сърдито Ванда. — Защо, да не би да си много слаб да ми помагаш? Преди да се появиш го вършех самичка, една стара жена като мен! — И наистина работата беше повече неприятна, отколкото тежка. — Онзи там — каза тя и посочи един вече нареден ковчег — беше вашият. На теб и на твоето семейство. Харесаха ли ти всичките години, когато спа там?

Той преглътна и я погледна с неприязън.

— Пак ли ще ни замразят?

— Не веднага, не, не и теб. Точно затова вашият ковчег е най-отдолу. Но не след много, според мен. Този там е за семейство Стокбридж — те се връщат след три дни.

— След три дни?

Тя въздъхна.

— Моят слух трябва да е отслабнал, Виктор, не твоят. Не можеш ли да ме разбереш? Казват, че критичният момент е преминал, така че допълнителните хора могат отново да бъдат замразени. — Тя го погледна, после омекна. — Ах, ти май се разтревожи.

— Ти ме накара да се тревожа!

Тя се усмихна, след това се извини.

— Ако аз се тревожа, това си е моя работа. Не искам обаче да те плаша. Ти вече един път си бил замразяван и си оцелял. Лошо ли беше?

— Не си спомням — отговори Виктор честно. Единственото, което си спомняше, беше, че му биха една инжекция, от която заспа, докато техниците от фризера се въртяха около него успокояващо. От станалото след това съзнанието му не бе възприело нищо.

Той работи мълчаливо известно време с много старата Ванда Мей, вършеше онова, което тя му казваше, но си мислеше, че Мари-Клод отново ще отиде във фризера. Тогава му мина една мисъл. Пресметна, че щеше да спечели най-малко няколко дни спрямо нейната възраст, ако остане незамразен по-дълго от нея. Само ако имаше някакъв начин да продължи това време… Ако можеше да остане размразен и да живее на кораба, докато се приземят… Тогава ще бъде почти на нейната възраст, достатъчно голям, за да бъде възприет от нея сериозно!

Тази мисъл обаче все още оставяше нерешен въпроса със съпруга ѝ.

— По дяволите — изруга той тихо, но все пак достатъчно силно. Ванда го погледна.

— Уморен си — каза тя, което беше вярно — и си измръзнал — което определено беше още по-вярно. — Достатъчно работа свършихме; благодаря ти за помощта. — После, когато се върнаха в топлата част на кораба, тя помисли за момент и каза: — Обичаш ли да четеш? Имам няколко книги в стаята си.

— В библиотеката има много книги — отвърна той.

Тези книги са мои . Детски — каза тя, наблягайки на последното. — От времето, когато бях на твоята възраст. Запазила съм ги. Можеш да ги заемеш, ако искаш.

— Може би друг път — каза Виктор неопределено.

Тя го погледна сърдито.

— Защо не сега? Хайде, не си виждал стаята ми.

Наистина не я беше виждал. Всъщност и нямаше голямо желание да я види. Нямаше истинска причина за това, само някакво отвращение, безпокойство, предадено му от Ванда. Не се дължеше на това, че тя беше стара. Той беше виждал много стари хора — е, не толкова стари колкото Ванда, разбира се; но за едно дванадесетгодишно момче всички над тридесет години са еднакво стари. Ванда беше различна. Тя беше едновременно и стара, и на неговата възраст. Напомняше му, по начин, който той не можеше да пренебрегне, че един ден и той също ще има бръчки и старчески петна по ръцете, и бяла коса. За него тя изобразяваше неговото нежелано бъдеще. И му отнемаше детската увереност, че ще си остане дете.