Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Капитан Бу се присъедини към Виктор и двете момчета на гравитационния барабан, смееше се и крещеше, редичката му брадичка се развяваше, а после, когато свършваха огладнели, им даваше бонбони. Миришеха на бадеми. Виктор не ги харесваше, но пък харесваше капитана. Капитан Бу беше много по-добър от машината за обучение в обясняването на нещата (макар че всъщност Виктор беше достатъчно лоялен син да вярва, че не е толкова добър, колкото баща му).

Когато бонбоните свършиха и момчетата станаха по-малко опасни, капитанът показа на Виктор и на момчетата къде точно е всичко.

— Това е моят кораб — каза капитан Бу и постави една лъжица на масата пред себе си, — а чинията на Фреди е звездата, към която сме се насочили, отдалечена на шест точка осем светлинни години. Тя има астрономическо име, но ние я наричаме Слънце. Като онова, което напуснахме. — Той стисна юмрук и го вдигна над масата. — Моята ръка е избухналата звезда, на около пет светлинни години от нас, около четири точка шест от целта на пътуването ни, а тук — друга лъжица — е „Арк“ може би на една десета светлинна година от момента на кацане. Те вече са почувствали радиацията. За тях идва лошо време, скоростите стават критични, но според мен това няма да ги разтревожи много. Те са много по-далеч от избухналата звезда, отколкото от новото Слънце.

— Къде е вкъщи? — проплака Фреди Стокбридж.

— Млъкни — скара му се Виктор, но капитан Бу великодушно поклати глава и оголи големите си бели зъби в широка усмивка към момчето.

— Ето това е „вкъщи“, момче. — И почука по чинията на Фреди. — Мястото, където отиваме. Знам, че когато попита, имаше предвид Земята… е, тя е някъде там, зад вратата.

Фреди се обърна да погледне към вратата и видя майка си — стоеше и се колебаеше дали да влезе в каютата на капитана. Бу ѝ кимна да влезе.

— Капитане — каза Мари-Клод Стокбридж. Изглеждаше много красива. „Както винаги“ — каза си изпълнен с копнеж Виктор. — Здравей, Виктор, как си? Много ли неприятности ти създадоха моите проклети разбойници, капитане?

— Ни най-малко, доктор Стокбридж — отвърна капитан Бу. Сега, в присъствието на възрастен, усмивката му беше изчезнала. — Аз обаче трябва да се върна на мостика — каза той и излезе. Мари-Клод го изпрати с поглед.

— Той не те ли харесва? — попита едното от момчетата ѝ.

— Капитан Фу Манчу не дава да му се месят. Обаче обича непослушните деца — каза Мари-Клод на синовете си и после трябваше да им обясни кой е Фу Манчу.

— Капитан Бу ни показа къде са всички звезди и кораби и всичко — викна Фреди. — А Виктор каза, че ще ни обясни защо съобщенията се бавят толкова дълго.

— О — каза Мари-Клод, — това е лесно. Вижте, звездата е изригнала преди пет години, а светлината е достигнала до кораба само преди седмица, когато са започнали да ни съживяват. А после…

— Извинете — прекъсна я Виктор. — Трябва да се прибирам.

Всъщност не трябваше да се прибира. Съображенията му бяха съвсем различни. Просто не искаше Мари-Клод да му обяснява като на дете .

Дори не и надеждата за някаква плътска награда при сбогуване — е, например друга целувка — не можеше да накара Виктор Сорикейн да прекарва цялото си свободно време с момчетата Стокбридж. Вярно неговата главна надежда беше толкова слаба и невероятна, че той почти не смееше да я признае дори и пред себе си, но не заради това избяга. Самите момчета бяха достатъчно основателна причина. Те бяха просто непоносими. Виктор беше поразен от пакостите, които можеха да направят, и още повече поразен от енергията на тези малки тела за правене на пакости. Никое дванадесетгодишно момче не помни какво е било самото то на пет години.

И така сега, когато момчетата временно бяха под опеката на майка си, Виктор реши да изчезне. След миг на размисъл се отправи към най-далечната обитаема част на кораба — оризаториума.

„Обитаема“ беше доста силна дума. Тесните пътеки между покритите с ледени кристали ковчези бяха адски студени. Кристалите бяха добър топлинен изолатор, но студът от втечнения газ вътре във всеки ковчег беше имал сто години да премине през него. Всички ковчези бяха покрити със скреж. В тази секция на кораба въздухът умишлено се поддържаше по-сух от необходимото — Виктор почувства как гърлото му пресъхна, — но дори слабите следи от водна пара бяха кондензирали върху кристалите.

Виктор предвидливо бе взел дебелия пуловер на майка си, но това не беше достатъчно и сега той трепереше.