Фредерик Пол - Планетата в края на времето

Виктор влезе нерешително в стаята на Ванда. Миришеше ужасно. Видя, че стаята по нищо не прилича на онази, в която живееше той с родителите си. В началото беше била същата, разбира се — всички стаи на кораба бяха стандартни, тъй като когато корабът стигнеше до целта на пътуването, всяка щеше да стане отделна капсула за приземяване — но сто години тя я беше украсявала и боядисвала, и прибавяла мебели и дреболийки; а в нея имаше и нещо, което Виктор изобщо не беше очаквал да види и го видя с учудване и задоволство.

Ванда Мей имаше котка, по-точно котарак. Казваше се Роберт. Ванда каза, че бил почти на двадесет години.

— Няма да живее много повече от мен — каза тя с въздишка и седна. Котаракът тръгна дебнешком към нея, скочи в скута ѝ, но тя бързо го перна и великодушно го връчи на Виктор. — Подръж го, докато намеря книгите. — Виктор се подчини с радост. Старият котарак се преобърна два пъти в скута му, после се остави да го гали по гърба, като потъркваше доволно мустакатата си буза в корема на Виктор.

Виктор почти съжали, когато Ванда донесе книгите. Но те бяха чудесни. Бяха „Том Сойер“ и „Две малки варварчета“, и „Смъртта на господарката Машам“ и дузина други — овехтели и с пожълтели страници, но все още напълно годни за четене.

Само миризмата на котка в стаята започна да му става неприятна и той стана.

— Трябва да тръгвам. — Ванда го погледна изненадано, но не възрази. — Благодаря ти за книгите — сети се да каже той. Тя кимна.

А после, когато стигна до вратата, Виктор зададе въпроса, който толкова дълго се въртеше в главата му.

— Ванда? Защо го направи?

— Кое? — попита сърдито тя.

— Защо се остави да остарееш?

Тя го погледна.

— Какво безсрамие! И що за въпрос! Всеки остарява, такава е човешката природа. И ти ще остарееш.

— Но сега не съм стар — каза той съвсем основателно.

— Ти дори не си пораснал достатъчно, за да бъдеш любезен! — После допълни по-меко: — Вече ти казах. Беше ме страх. Не исках да умра… само че — тя въздъхна — все пак, изглежда, скоро ще умра. Искам да видя новата планета, Виктор. Всички планети. Небо и онази, на която ще живеем, Енки. Наричат я Нюманхоум. И Ищар, и Нергал…

— И Мардук, и Нини — довърши той мисълта ѝ. Всички знаеха имената на планетите в системата, на която щяха да живеят. — Да, но защо не…

— Защо не се замразя сега ли? — довърши тя тъжно въпроса му. — Защото е много късно. Когато кацнем, какво ще правят с една стара безполезна жена? Какво ще прави моят съпруг?

Виктор я погледна изненадано; не знаеше, че има съпруг.

— О! — каза тя и кимна. — Да, бях женена. Седем години, когато дойде ред Турхан да изпълни инженерните си задължения и беше размразен. Защо мислиш сега името ми е Мей? Но нямахме деца и като свърши дежурството му, той се върна във фризера. Когато отново се събуди, какво ще прави с една съпруга, по-стара от баба му? Освен това…

Тя се поколеба, гледаше го тъжно.

— Освен това — въздъхна Ванда — все още ме е страх.

Виктор прекара останалата част от деня самичък в четене. Когато отиде в столовата за вечеря, почти всички бяха там. Изглеждаха възбудени. Слухът беше станал факт. Повече нямаше нужда от спасителен екипаж и той отново отиваше в криогенния склад.

Повечето хора изглеждаха доволни, че аварийното положение е преминало, но майката на Виктор не беше толкова доволна, а баща му изглеждаше смутен. У Виктор се върнаха всички чувства от последните дни. Бяха крили нещо от него.

— Какво има? — попита той разтревожено.

— Трябва да взема решение — отговори с неохота Пал Сорикейн. — Виждаш ли, ще остана за известно време незамразен. Не дълго… е, може би не много дълго; още е рано да се каже. Но е необходим астроном-навигатор да следи изригналата звезда и предполагам, че това ще съм аз.

Виктор се замисли.

— Искаш да кажеш, че мама и аз ще бъдем замразени, а ти не?

— Всичко ще бъде наред, Вик — намеси се майка му. — Поне за нас. За баща ти, е… е, той може би ще поостане само няколко месеца. Няколко години навън… Нали, Пал? — попита тя умолително.

— Ще го направя, щом стане възможно — обеща ѝ той. — В края на краищата полетът ще продължи още шестнадесет години… не искам да съм чак с толкова по-стар от теб!

В другия край на стаята Вернер Стокбридж шепнеше нещо на ухото на жена си. Когато видя Виктор, той се отдели от нея и си запробива път през претрупаната зала, като по пътя потупа по рамото сина си Били. Наведе се над Виктор и каза поверително: